— Така ли? — възкликна Садрия и затаи дъх.
— Точно така. А твоето присъствие ще ни донесе голяма радост!
Садрия не можа да повярва.
Толкова дълго бе чакал тези инструкции, че накрая просто бе престанал да вярва, че някога ще ги чуе. Измисленият му живот в Съединените щати се бе превърнал в единствената му реалност. Осъзна, че не е в състояние да реагира по какъвто и да било начин — паузата в разговора стана осезаема.
— Смяташ ли, че ще успееш да ни вместиш в програмата си? — обади се приятелят му със същия безгрижен тон.
Садрия безпогрешно долови настойчивата нотка във въпроса му, пое си дълбоко дъх и радостно възкликна:
— Разбира се, братко! Вече започвам да броя минутите до нашата прегръдка край топлината на пустинния огън! Знам, че ще бъде съвсем скоро.
Тези думи предопределиха съдбата му.
А сега предстоеше кулминацията на един деветгодишен период на планиране и изчакване. Алхари Ал Садрия вдигна глава към предната част на вагона и насочи поглед към младия мъж в светлосинята униформа. Надали беше на повече от двадесетина години, следователно не представляваше никаква пречка. Беше член на новосформирания Охранителен отряд към Агенцията за транспортна безопасност на Масачузетс, организиран набързо, след като американското федерално правителство панически започна да раздава милиони долари на отделните щати за създаването на вътрешни отбранителни стратегии във всички местни звена. Треперещи да не изгубят нито един подарен долар, политиците се бяха стиснали за гушите кой първи ще сътвори най-добрата схема за „подобрена безопасност“. А младежите, назначени в Охранителния отряд на железниците, не бяха нищо повече от красиво декорирана витрина. Всички го знаеха.
Знаеше го и Садрия.
За него беше детска игра да проникне в железопътното депо през нощта и да прикрепи експлозиви към всеки един от дванадесетте вагона на сутрешния влак за центъра. Знаеше, че по някое време някой все ще забележи дупката, която беше изрязал в обикновената телена ограда на депото, но тогава ще бъде вече прекалено късно.
Експлозивите бяха свързани в последователна верига през интервали от две секунди. Началото на веригата беше в най-задния вагон, а краят й — в първия, където сега се намираше и самият той. В джоба си държеше детонатора, който щеше да положи началото на верижната реакция. Не можеше да повярва, че дланта му не е изпотена. Прие го като знак от Аллах, че каузата му е справедлива и на оня свят ще бъде щедро възнаграден.
Алхари Ал Садрия отново извърна поглед към прозореца. Влакът вече бе достигнал максималната си скорост и се насочваше към острия завой близо до Нютън Корнър. Ако изчисленията му бяха правилни, при избухването си всеки от вагоните ще се разцепи и на свой ред ще разцепи релсите, след което ще изхвърчи от тях. Следователно смъртта няма да се ограничи само до пътниците във влака. Отломките от дванадесетте вагона ще разширят обсега й до всички пешеходци по тротоарите, колите по улиците и сградите край тях.
Божествен миг!
Влакът вече навлизаше в острия завой. Садрия си пое дълбоко дъх, каза наум една молитва и щракна превключвателя.
Първоначално си помисли, че системата не се е задействала. Обзе го ужас, че е предал своите братя. В душата му се заредиха отчаяни мисли: че ще загуби уважението на съратниците си, че мястото му в рая вече не е сигурно… Отчаянието го обгръщаше все повече и повече.
И точно тогава дочу експлозията.
Само след секунди долови и втората, после третата и четвъртата. Колкото по-оглушителен ставаше трясъкът, толкова повече сърцето му се изпълваше с радост. Единадесетата експлозия разтърси вагона точно зад неговия. Вече нямаше смисъл да сдържа възбудата си.
— Аллах акбар! — изкрещя Алхари Ал Садрия с блеснали очи.
Три редици зад него Ед Танъри разполагаше само с частица от секундата, за да докосне гърдите си и за последен път да опипа ръбовете на снимката във вътрешния си джоб, от която му се усмихваха неговата млада съпруга и тяхната невръстна дъщеричка.
1.
Август 2006
Трупът й беше открит в неделя вечерта. Тя беше седмата или поне така си помислиха в началото. От откриването на шестата жертва бяха изминали две седмици и хората, затаили дъх, очакваха следващата криминална сензация. От дните на Бостънския удушвач насам жителите на града бяха забравили що е подобен страх.