Спомените бяха тези, които го доведоха тук. Вече пиеше четвърти джин с тоник и барът пред очите му започна да се размива. На няколко пъти му се стори, че я зърва. Вероятно никога нямаше да може да бъде напълно честен дори към себе си по отношение на чувствата си към Натали. Започваше да си дава сметка, че тогава, преди убийството й, независимо от волята си той е продължавал да храни надежди, че в крайна сметка отново ще се съберат. Но тя беше прекалено самостоятелна, за да издържи на каквато и да е продължителна любовна връзка, какъвто беше и той. Ала това не му пречеше да страда.
Когато жената се приближи до него и поиска огънче, той всъщност се зарадва. Сякаш тя бе хвърлила спасително въже в ямата на спомените, в която той бе пропаднал, и сега го извличаше оттам. Тя се приведе над него, положи гърди върху ръката му, а когато той я погледна изненадано, се засмя кокетно. Смееше се дори на нелепите му вицове, а по някое време намекна, че ако иска да продължат по-спокойно разговора, той би могъл да й купи едно питие. Да, проститутките са напълно предсказуеми.
Когато осъзна, че тя е професионалистка, Фин се почувства обиден. Подобно на повечето мъже, и на него му се искаше да вярва, че жената си е паднала по него заради това, което е. Той продължи да се къпе в тази илюзия до мига, в който тя не го попита какво работи.
— Адвокат съм.
— Охооо! — изгука тя. — Обожавам адвокатите! Много са секси!
В този момент той окончателно проумя, че тя го разработва. Защото през осемте години, откакто работеше като адвокат, нито веднъж не бе срещал жена, която да намира нещо сексапилно в професията му.
Въпреки всичко й беше благодарен за компанията. Най-важното, което му трябваше в момента, бе човешкият контакт. От друга страна бе наясно, че тя ще се ядоса, когато разбере, че той изобщо не търси секс. Не можеше да не забележи, че момичето прилича страхотно на Натали. Имаше същата руса коса и дори в очите й проблясваше нещо, което му се струваше познато. А в алкохолното опиянение това му беше напълно достатъчно. Така че й купи питие, а после още едно, и още едно, и остави интригата между тях да се развива от само себе си.
Беше един и половина през нощта. Пол Стоун не беше помръднал от масата си вече три часа и търпението му към Лу Саландро определено се изчерпваше. Докато полицаят продължаваше да си промива стомаха с газирана вода, Саландро превключваше от джин на водка и с напредването на вечерта постепенно започна да завалва думите. Вече беше достатъчно наквасен, за да сподели мнението си за Бостънското полицейско управление.
— Виж сега, проблемът на цялата система се състои в това, че за да оправдаят парите, които държавата пръска по силите на реда, полицаите се нуждаят от престъпниците! Колкото по-висок е процентът на престъпността в съответния град, толкова повече пари пръска управата му за своята полиция.
Стоун изгледа сътрапезника си на кръв. Не само, че се чувстваше унизен от теориите му, а и се опасяваше, че пиянската тирада ще развали прикритието му. Барът се беше поопразнил и близо до тях вече не седеше никой, но това изобщо не извиняваше несъобразителното поведение на Саландро. И ако не се страхуваше да не предизвика сцена, Стоун отдавна би го изхвърлил оттук. Но за съжаление в момента нямаше друг избор.
— Вземи за пример това ваше разследванийце. Някакъв тип убива седем катерички, а общината започва да налива потоци мангизи в касичките на ченгетата, белким ги хванат! Какво им пука на тях, че проституцията била нелегална и че човекът просто намалява броя на престъпниците?! — Той снижи глас и се приведе към Стоун: — Мамка му, че нали полицейското управление току-що пръсна стотина долара за моите питиета, при това само тази вечер!
Саландро се изкиска на собствената си шега и плесна Стоун през гърба. Очите на полицая засвяткаха от ярост.
— И какво става накрая? Нищо! Разследването е навряно в кучи гъз! И не полицейското управление ще хване онзи тип — ние ще го хванем!
— Саландро, какви ги говориш, за бога?! — просъска Стоун в ухото му. — Тук няма „ние“. Ти и аз не правим „ние“!
— Че кой ти е казал, че ние сме ти и аз? — изхили се Саландро. — Искам да кажа ние, организацията!
Стоун го изгледа озадачено.
— Организацията! — повтори дребният мафиот. — Нани се сещаш, фамилията. Иначе казано обикновените хорица, които си живеем тук! — Пак се приведе и прошепна: — Онези от нас, които, независимо дали ти харесва или не, всъщност ръководят този град!