Цялата сцена се разви за не повече от две минути. И само след секунди бе забравена.
Единствено момичето до бара продължаваше да напомня за станалото. Барманът й беше подал торбичка с лед за синината под окото й и сега тя я държеше върху бузата си и псуваше. Един от великаните я оглеждаше внимателно, очевидно преценявайки степента на пораженията. Накрая компетентно заключи:
— Малко повечко грим и до събота вечер отново ще си на работа!
— Да не би да си мислиш, че ще се върна тук, като те знам какви копелета пускаш?!
— Ще се върнеш! — засмя се мъжът.
— Да ти го начукам!
— За колко?
— За много повече, отколкото можеш да си позволиш, шибаняко!
Да, момичето си го биваше. Току-що бе претърпяла огромна загуба, но въпреки всичко отказваше да си затвори устата. Докато я наблюдаваше, Стоун не пропусна да забележи, че под привидната сила на характера се крие и нещо друго — нещо тъжно и отчайващо познато.
Да, познато. В нея имаше нещо, което не му даваше мира — подобно на неуловим призрак. Дългата й руса коса беше поразрошена от боя, но сякаш продължаваше да излъчва някаква неуловима енергия. А Стоун вече беше зървал подобна енергия.
Внезапно тя вдигна очи, обърна се и се вторачи право в него. Очите й бяха бледосини и напрегнати. Около врата й проблесна плътно колие. И тогава всичко си дойде на мястото.
Пол Стоун хвърли няколко банкноти на масата и побягна навън, без да дава обяснения на Саландро. На всяка цена трябваше да хване онзи костюмар, който нападна момичето! Беше го огледал достатъчно добре, за да го познае, но му трябваха и други данни: име, адрес, регистрационен номер на колата — въобще каквото и да е, само и само да го закове!
Навън обаче нямаше жива душа. Мъжът беше изчезнал.
Трябваше да му обърне внимание по-рано — на него и на момичето. И да ги следи изкъсо. Ако го беше сторил, със сигурност щеше да има готовност за подобно развитие на нещата, което като нищо щеше да се окаже така необходимият пробив в разследването на случая.
Трябваше да забележи и приликата много по-навреме, само че не бе успял да зърне очите на проститутката.
Защото тя се оказа пълно копие на Натали Колдуел.
18
— Какво, за бога, правиш по тези места, Скоти?
Седяха на пластмасова масичка в „Династия“, в покрайнините на Китайския квартал, и чакаха за късната си вечеря от пържен ориз със скариди и зеленчуци.
Фин вдигна очи и погледна към Тай Макклуън. Приятелят му въобще не се беше променил през последните осем години. Не, чакай, като че ли бяха по-скоро двадесет.
Беше си все така огромен, както и в дните на тяхната младост. Висок сто и деветдесет и два сантиметра, с широки като корабни платна рамене и здрави, масивни като стълбове крака, той си оставаше все същият човек-канара.
Вече никой не ме нарича Скоти — поправи го Фин.
Май вече сме прекалено изтупани, за да слизаме в низините, а? — не му остана длъжен Макклуън. Никога не се бе връзвал на „превземките“ му, както се изразяваше самият той — нито в детството, когато улиците на Чарлстаун ги бяха събрали: един сирак и един имигрант, проправящи си път в живота из най-долнопробните свърталища на Източния бряг, нито преди няколко години, когато Фин, вече адвокат, го бе защитавал по дело за непредумишлено убийство и го беше спасил. — Скоти, не забравяй откъде си тръгнал, иначе ще си изгубиш душата! Цената на костюмите ти няма никакво значение!
— Извинявай — измънка примирено Фин. — Благодаря ти, че ме измъкна от онази дупка! Щях да загазя яко, ако не беше ти!
Макклуън се усмихна:
— Е, не е както едно време, нали? Пък и не може да се каже, че не си го заслужаваше, де! Да удряш по такъв гаден начин приятната дама! Ако беше някой друг, да знаеш, че лично щях да му нашаря задника! Даже не ти е жена, пък да я биеш! Срамота!
— Ама нали ти казах! Тя ме сграбчи за топките и се опита да ги откъсне! А аз просто се опитах да я махна от себе си! Сигурно съм приличал на истински идиот!
Макклуън се разтресе толкова силно от смях, че привлече погледите на неколцината късни клиенти в „Династия“.
— Така, като те гледам, май не си се променил много. И защо, по дяволите, ще се опитва да ти направи топките на пюре?
— Защото разбра, че няма да й се отвори парашутът!
— Ясно! — отбеляза все още през смях Тай, докато оглеждаше тъмните кръгове под очите му и бледото му лице. — Май нещо друго те е сграбчило за топките? Приличаш ми на деветдесет килограмова торба кравешки лайна! Какво става с теб, Скоти?