Но в същия миг отново чу високия, пронизителен вой. Да, тук очевидно нещо не беше наред. Стоун се стегна и заслиза бавно по стълбите.
Когато се озова на предпоследното стъпало, откъдето вече виждаше цялото помещение, пред очите му се разкри апокалиптичен кошмар.
В центъра се виждаше метална хирургична маса, прикована за пода, а върху нея лежеше тя — или поне онова, което беше останало от нея. Беше напълно гола, а ръцете и краката й бяха приковани за масата с кожени колани. Над срамните й части се виеше дим, а самите те бяха напълно лишени и от кожа, и от мускули, и от тъкани — личеше си, че са били горени, но от толкова силен огън, че плътта буквално се бе разтопила. Същото важеше и за по-голямата част от тялото и главата й, по която вече не се виждаше нито коса, нито кожа. Единствено кожата около очите й изглеждаше непокътната. Насред малките бели островчета, които се образуваха от нея, очите на момичето се бяха вторачили в тавана с агония, прекалено нечовешка, за да бъде описана.
И точно над тези очи стоеше мъжът, когото Стоун бе забелязал в клуб „Кис“. В ръката му имаше хирургически трион, който вибрираше и стържеше, докато човекът преспокойно разрязваше ребрата на момичето и ги разтваряше.
Сцената, която се разиграваше пред полицай Стоун, беше толкова невъзможна, че му трябваха няколко секунди, докато дойде на себе си. И тогава най-сетне си спомни кой е и защо точно е тук. Насочи пистолета си към главата на садиста и изкрещя:
— Не мърдай! Полиция!
Мъжът очевидно се стресна. Беше дотолкова погълнат от пъкленото си дело, че изобщо не го бе чул. Но когато осъзна, че са прекъснали светия му акт, изненадата му бързо бе заменена от гняв.
— Нямате работа тук! — изрева той. — Махайте се веднага! Напуснете!
— Млъквай, психар гаден! Остави триона и се отдалечи от момичето, иначе ще ти пръсна шибаната глава!
Този път човекът го погледна объркано и запротестира:
— Ама не мога! Още не съм довършил!
— Ще те гръмна! — извика Стоун и с периферното си зрение забеляза, че погледът на момичето се промени. В него се бе появило нещо ново — надежда. Картината беше толкова сърцераздирателна, че му се прищя да извади собствените си очи, за да я изтрие от мозъка си.
С последни усилия на волята той извади мобилния си телефон и набра номер 911, без да отклонява прицела на пистолета от главата на мръсника.
— Девет-едно-едно — достигна до него гласът на дежурния.
— Трябват ми подкрепления! — изкрещя Стоун. — Трябва ми и линейка! Веднага!
— Успокойте се, сър! Къде сте?
— Улица „Сайфър“! Намирам се на улица „Сайфър“ № 1027 в Южен Бостън! Не мърдай, гадино мръсна! — Последните думи бяха отправени към откачалника, който, без да пуска триона, се бе обърнал обратно към момичето с намерението да продължи. Стоун заговори бързо: — Обажда се полицай Пол Стоун и се нуждая от подкрепления и от линейка! Веднага!
— Направих го в името на Господ Бог! — възкликна със светнали очи изпръсканият с кръв мъж. Звучеше като човек, напълно убеден, че справедливостта е на негова страна. — Сега той е с нас! Той е тук! Той се нуждаеше от мен, но се нуждаеше и от теб, за да свидетелстваш в негово име!
— Затвори си мръсната уста! — изкрещя Стоун. Не беше сигурен още колко ще издържи. — Пратете подкрепления! — изрева пак в телефона. Въобще не се сети, че го беше изключил.
— Той ми каза да направя всичко това! Той казва на всички нас какво да направим! Написано е в Библията. И както е написано, така ще бъде!
— Млъквай! — изкрещя Стоун, който вече бе започнал да трепери и едва удържаше пистолета, насочен към главата на откачения фанатик.
— Блажен е оня, който пази думите на написаното в тази книга пророчество, защото времето е близо! — Гласът на мъжа вече звучеше много по-силно и уверено.
— Млъкни!
— Времето наближава! Иде часът! — С тези думи мъжът вдигна хирургичния трион над главата си и го размаха. С широко отворени очи и още по-широка усмивка вкара острието му в гърдите на момичето. И докато вършеше всичко това, крещеше: — Аз съм алфата и омегата, който е и който беше, и който ще дойде! Аз съм Всемогъщият Бог!
От гърдите на нещастницата бликна кървав фонтан. Стоун видя как очите й обезумяват, а веднага след това пламъкът в тях угасна. Дълбоко в себе си знаеше, че така е по-добре, защото тя в никакъв случай не би могла да оцелее. Може би щеше да се държи за нишката на живота още няколко часа, но този живот щеше да бъде изпълнен с агония, която никое човешко същество не би могло да си представи, а какво остава — да понесе. Една частица от Стоун си мечтаеше тя наистина да е умряла, защото не бе достатъчно силен, за да приеме вероятността изтезанието й да продължи още.