— Да, със Стоун вече се познаваме — изрече престъпникът и го дари с блага усмивка, която накара младия полицай да запристъпва неудобно от крак на крак. — Вярно е, че не бяхме официално представени, но доколкото си спомням, именно той ми подари това тук, нали? — и той кимна по посока на рамото си.
— Да, точно той — отговори Флеърти.
Гласът й звучеше тихо и успокояващо. Беше инструктирала Козловски и Стоун да не си отварят устата, докато тя не им каже. Курсът по криминална психология я бе научил, че при разговор с психопат, от когото искаш да получиш информация, съчувственият тон е далеч по-ефективен от агресивния. Защото, както бе обяснила на колегите си, именно за това са дошли тук — за да получат информация. Що се отнася до наказанието, то бе работа на прокуратурата.
— Преди да продължим, Джон, искам да съм сигурна дали си наясно, че не си длъжен да разговаряш с нас? Някой прочете ли ти правата?
— Да, прочетоха ги. Но правата са неща, измислени от човеците, за да узурпират Божията роля в устройството на вселената! Така че, аз нямам абсолютно никакви други права, освен онези, дадени ми от самия Господ Бог!
— Но нали си наясно, че правосъдната система ти ги предоставя?
— Вижте какво, лейтенант Флеърти, нямам нищо против да разговарям с вас.
— Добре тогава, бихме искали да поговорим за жените, които си убил — започна тя.
— Имате предвид блудниците.
— Затова ли ги уби, Джон? Защото са проститутки?
— Затова ги уби Господ Бог!
— Но нали ти си човекът, който всъщност е извършил действието, а не Бог?!
— Той просто действаше чрез мен!
— И защо Господ ще иска от теб да убиваш тези жени? Би ли могъл да се опиташ да ни го обясниш, за да те разберем?
— Не аз, сам Господ Бог ще ви го обясни! — отговори Таунсенд, притвори очи и се облегна назад.
„Истинско въплъщение на самодоволството!“ — помисли си Флеърти. А след това психопатът заговори. Бавно и отчетливо той започна да реди наставленията от Библията:
Млъкна и огледа тримата полицаи, сякаш изреченото от него обясняваше абсолютно всичко. Обади се Флеърти:
— Откъде е това?
При този въпрос очите на Джон Таунсенд се разшириха от ужас.
— Как откъде?! Това е Божието слово, думите на Онзи, който ни е дал вечен живот и вечна смърт! Това е от „Откровението на Йоана“, глава 19! Не си ли го спомняте, лейтенант Флеърти?! Не разбирате ли?! Всичко е казано толкова ясно.
В стаята се възцари гробовно мълчание. Линда се бе вторачила в престъпника, чудейки се какво да каже.
— Значи става въпрос за религиозен акт, така ли?
— Акт, който беше заповядан от самия Господ Бог!
Флеърти се замисли, опитвайки се да си спомни уроците по вероучение. Спомените й бяха откъслечни и мъгляви. Все пак реши да рискува:
— Но нали словата в пророчеството ни казват също така, че Бог е върховният съдник и че не е наша работа да изземваме неговото възмездие?!
Таунсенд кимна одобрително:
— Точно така! Но освен това Божиите слова ни предупреждават, че не трябва да толерираме блудниците в нашия свят!
Тук притвори очи и отново започна да чете от посланието, изписано в главата му:
Вече нямаше никакво съмнение, че си имат работа с класически психопат. Или човекът пред тях беше превъзходен актьор, който се прави на умопобъркан, за да си спаси кожата. Но за Флеърти последното беше малко вероятно. Словата от Библията се лееха от устата му спокойно, уверено. Не приличаха на запаметени реплики от предварително обмислена роля, а по-скоро като част от самия него — така познати, както и собственото му име.
— Но нали Бог е този, който ще въздаде заслуженото над грешниците, а не ти?! — отбеляза спокойно тя.