Тримата полицаи се спогледаха. Изглеждаха смазани, но и всеки от тях се надяваше някой друг да намери аргумент, с който да отговори на атаката. Очевидно първият, който успя, бе Козловски.
— Превъзходен кръстосан разпит, господин Фин! Вече разбирам защо в „Хауъри, Блек и Лонгбодъм“ ви плащам такива хонорари. Но в реалния свят уменията ви не значат абсолютно нищо! Все така си оставате последният човек, който е разговарял с Натали Колдуел! Все така си оставате бившият й любовник, все така си оставате без алиби! Така, както го разбирам аз, ще се наложи да ви поогледаме хубавичко. А ако имате някакъв проблем с това, ще се наложи да го преглътнете. Докато не докажете част от информацията, която сте ни предоставили в онзи списък, предпочитам да повярвам на думата на губернатора, а не на вашата!
Фин се извърна към Линда:
— Ако ти докажа, че губернаторът действително познава Натали, ще престанеш ли да се заяждаш с мен и ще обърнеш ли внимание и на останалите хора в списъка?
Флеърти кимна.
— Хубаво — отсече Фин и се изправи. — Ела с мен!
И тримата полицаи се изправиха, за да го последват, но той поклати глава:
— Само тя! Не възнамерявам да се разхождам из града с полицейски ескорт!
— Ще се оправя и сама! — Флеърти се обърна към Козловски и му направи знак да не мърда от мястото си. — Веднага, щом науча нещо, ще се свържа с теб.
Офисът на Натали вече бе претърсван от полицията за улики. Не бяха открили нищо и сега личните й вещи бяха нахвърляни в кашони, строени в ъгъла — в очакване някой да се появи, за да ги прибере. Но това надали щеше да стане, тъй като тя нямаше никакви роднини — никой, който да държи на нейните спомени.
Фин се запровира през камарите документи по посока на кашоните.
— Какво по-точно търсиш? — попита го Флеърти.
— Снимки — отговори той.
Започна да рови в кашоните. Измъкна огромния печат от Министерството на правосъдието, подписан от всички нейни колеги и поставен в рамка — традиционният подарък, който поднасяха на всички напускащи федерални прокурори. После идваха дипломите й от Харвард и Йейл. Имаше също така и писма, работни дрехи и ментови бонбонки, както и лекарства — все дреболии, напомнящи му що за човек е била жената, в която някога беше влюбен.
— Аз не съм чак толкова зла, за колкото ме мислиш — обади се зад него Флеърти. — Просто си върша работата.
Фин предпочете да не отговаря, защото се сети какво си мислеше и той понякога за своята професия. И все пак не пропусна иронията в цялата ситуация.
— Ти сам си навлече всичко това — продължи Флеърти, опитваща се да пребори мълчанието му.
— Глупости! — стрелна я Фин. — И което е още по-лошо, ти също си наясно, че това са пълни глупости! Искаш да ти съчувствам, така ли? Хубаво, съчувствам ти. Но ти се вгледа в очите ми и дълбоко в себе си би трябвало да знаеш, че не съм го извършил! Да, разбирам, че си вършиш работата и го приемам. Но не ми казвай, че сам съм си го навлякъл! Само до преди няколко седмици животът ми вървеше в напълно нормален коловоз, гледах си работата и толкова. Знам, че не съм идеален, но със сигурност не съм и виновен за всички тези глупости!
Флеърти не можа да отговори нищо.
— Открих я! — изправи се Фин със снимка в ръка. — Имаше си лична стена на славата, където окачваше свои снимки с всички величия, които познаваше.
Скот Фин я обърна към нея.
Флеърти едва не подскочи от изненада. Никога досега не бе зървала снимка на Натали Колдуел приживе. И макар да бе наясно, че е била красива, нямаше представа наистина колко красива жена е била.
Беше толкова зашеметена, че й трябваше известно време, докато обърне внимание на човека от снимката, застанал до нея. Защото там, прехвърлил гордо ръка през раменете на красавицата, с широка усмивка върху подпухналото си лице стоеше самият Уилям Х. Кларк — губернаторът на Масачузетс. В долния десен ъгъл имаше дори послание, което гласеше:
„Натали, благодаря ти за помощта в Комитета! Нямаше да се справим без теб!
— Той ни излъга — изрече тихо лейтенантът.
29
Тай Макклуън седеше на обичайното си място върху камарата щайги в склада в Южен Бостън. Загнилите дъски проскърцваха под тежестта на огромното му туловище. Изкушаваше се да стане, но знаеше, че движението ще предизвика бесовете на стареца, който тъкмо в този момент броеше парите в пликовете.