Не че толкова му пукаше за гнева на стареца — носеше достатъчно добри доходи на организацията, за да се тревожи за онзи дребен пропуск с Малкия Джак. Въпреки това обаче опитът го бе научил, че предизвикването на излишен шум не е в негов интерес.
— Пак си на минус — отбеляза старецът, когато приключи с броенето. — Отдавна те предупреждавам да си разчистиш сметките с длъжниците!
Тай замръзна на мястото си. Беше наясно, че линията между защитата на собственото достойнство и проявата на неуважение е изключително тънка. Но вече толкова пъти бе вървял по нея, че познаваше опасностите. И сега, внимателно мерейки думите и тона си, той заяви:
— Смятам, че ръководя много добре бизнеса си.
— Не чак толкова добре, че да не се издъниш някъде! — изрече остро старецът. Тай знаеше, че веднага след това ще последва и най-главното. — Освен това те предупредих, че трябва да откриеш Малкия Джак преди ченгетата!
— Така е — съгласи се тихо Тай.
— Тогава какво стана? Нали непрекъснато ми повтаряш, че на улицата не може да стане нищо без твое знание?!
Тай се изправи и разтърси рамене, за да подчертае височината си. Но все пак се постара да не заема особено заплашителна поза, поради което ръцете му останаха спокойно отпуснати.
— От моята позиция не разполагах с особено много шансове да го заловя.
— Да, ама ченгетата го хванаха! Да не би да твърдиш, че ченгетата са по-умни от теб?
— Чист късмет — сви рамене Тай. — Ако не можеш да разчиташ на нищо друго, освен на късмета, то пак на него трябва да прехвърлиш и неуспехите си!
— Аха, още една мъдра мисъл от родината, а?! — изрече старецът. Нямаше съмнение, че е бесен, но нито за миг не повиши глас.
— За какво е всичко това, Вини? — позволи си Тай. — Откаченото копеле е зад решетките. Какво значение има, че са го хванали ченгетата, а не ние?
— Шефовете го искаха мъртъв, това е! — отговори Вини. — Доколкото схванах, копелето разполага с информация, която би могла да причини неприятности на някои от нашите.
— Че с каква информация ще разполага един психар?
— Откъде да знам, мамка му?! Да не мислиш, че ми казват всичко? Единственото, което знам, е, че те разчитаха на теб, а ти се издъни!
— Слушай какво, Вини, ако имаш нещо да ми казваш, изплюй най-сетне камъчето!
Тай отлично знаеше как се играе тази игра и никога не пропускаше да предизвика противника да си покаже картите. Старецът вдигна ръце.
— Нямам нищо за казване, Тай. Вярно е, че някои от нашите може и да пострадат, но пък никой не е тръгнал да обвинява теб. Според мен шефовете са разочаровани, това е всичко.
— Разочаровани били значи! — изрече Тай, но този път достатъчно заплашително, за да предупреди, че е бил предизвикан до максимума си и повече няма да търпи.
Старецът се облегна на стола. По всички правила на организацията той бе негов шеф, но и двамата бяха наясно, че в реалния свят това не значи почти нищо. В реалния свят Тай бе по-млад, по-силен и носеше повече печалби на големите шефове, отколкото старецът. Затова сега последният само въздъхна и отбеляза спокойно:
— Не се ядосвай излишно, Тай! — внезапно омекна Вини. — Ако трябва да бъда честен, изобщо не ми го побира ума какво точно са очаквали от нас!
Тай запази мълчание, но пронизителният му поглед беше повече от красноречив.
— Сериозно ти говоря! — продължи Вини. — Все едно не съм го споменавал! Забрави! Ти само продължавай да си правиш онова, което правиш толкова добре, и никога повече няма да чуеш и думица по този въпрос!
Най-сетне и Тай омекна и приседна отново върху щайгите.
Старецът подръпна ухото си и се загледа в него.
— Все пак може и да успееш да ни помогнеш с една друга работа.
— Стига да ми е по силите.
— Нуждаем се от малко информация за един адвокат, който живее в Чарлстаун — тъкмо твоята територия.
— Как се казва? — изгледа го с присвити очи Тай.
— Фин — отговори Вини. — Скот Фин. Познаваш ли го?
Тай замълча, обмисляйки внимателно отговора си. Никога не съм го чувал този.
— И защо организацията се интересува от този тип? — попита с престорено безгрижен тон Тай.
— Както вече подчертах, не благоволяват да ми казват почти нищичко.
Тай се загледа в седналия срещу него старец, питайки се докъде би могъл да насили късмета си с въпроси. Вини седеше на паянтовия сгъваем стол, приведен над масичката. Позицията му беше по-скоро за съжаление, отколкото за завиждане — да стои по цял ден, сврян в мрачните, влажни складове, и да брои мръсните пари, които отделните главатари му носеха.