Когато отново ги отвори, на прага на офиса зърна Ник Уилямс. Напоследък тези техни срещи се бяха превърнали в обичайна част от ежедневието им. Най-малко веднъж на ден Уилямс се отбиваше, за да си побъбрят. Фин нямаше нищо против посещенията му. Даже постепенно започна да го очаква с нетърпение, защото установи, че Ник у далеч по-забавен, отколкото доскоро го мислеше. За съжаление обаче точно сега нямаше време за губене.
— Извинявай, Ник, обаче имам прекалено много задачи на главата си…
— Толкова ли е зле? — Ник премести папките от стола срещу бюрото и се стовари на него.
— Да — кимна Фин и зачака колегата му да си тръгне. Обаче той се облегна преспокойно на стола и вдигна крака върху бюрото. — Говоря сериозно, Ник! Затънал съм до гуша, а нямам почти никакво време да прегледам всичко това, което виждаш тук!
— Хей, по-спокойно, човече! Тук съм от шест сутринта и прекарах първите три часа в съзерцаване на папки с документи, по-високи и от най-високия баскетболист! Имам чувството, че колкото повече чета, толкова по-голяма става купчината! Все едно играя главната роля в някакъв садистичен древногръцки мит!
— Нещо като Сизиф, само че в юридически вариант?
— Нещо такова. И сякаш това не е достатъчно, ами от мен се очаква и да те дундуркам, за да съм сигурен, че няма да оплескаш нещо!
Това вече привлече вниманието на Фин.
— Мислиш, че Престън е започнал да се изнервя?
— Е, както знаеш, снемането на показанията на вдовицата е ключов момент от нашата работа. Той просто иска да е сигурен, че именно ти си човекът за тази работа! — Уилямс направи пауза, приведе се напред и попита, вече по-тихо: — Така ли е?
— Разбира се, че е така! Снемането на показанията обаче е най-малката ми грижа! Те не ме спасяват от всички тези папки наоколо, които съм длъжен да прегледам заради нашите свидетели. Точно заради тях се ядосвам.
— Честно да ти кажа, тези твои купчинки изглеждат жалки в сравнение с документалните чудовища, настанили се в моя офис.
— Ами… какво да ти кажа… — сви рамене Фин. — Очевидно е, че ти четеш по-бързо и си по-добър анализатор.
— Е, нали това ми е специалността! — сведе поглед Ник, после протегна ръка, докопа три огромни папки и ги измъкна. — И какво имаме сега тук?
Фин огледа папките, които лежаха в скута на Уилямс, и отговори:
— Това са някогашните папки на Натали. Престън държеше да ги прегледаме, за да проверим дали няма нещо, което бихме могли да използваме. — Разтри отново слепоочията си и изохка. — Просто не знам как ще се справя с всичко това!
Предпочете да не споменава за предварително уговорената си среща в средата на работния ден, но мисълта за нея също не преставаше да го тревожи.
Уилямс като че ли се замисли.
— Хубаво де! Ще те спася поне от тези трите!
— Ама ти как ще… — изгледа го изумено Фин.
— Както вече казах, това ми е специалността. Освен това тези трите са просто капка в морето. Пък и така ще мога спокойно да съобщя на Престън, че се концентрираш върху снемането на показанията.
Изправи се и се запъти към вратата.
— Господи, задължен съм ти! — извика след него Фин. — Ако мога да направя нещо за теб…
— Всъщност можеш! — изрече Уилямс, като се извъртя на пети и го погледна право в очите. — Когато следващия път се отбия при теб, постарай се да не бъдеш такова жалко мрънкало!
Усмихна се и излезе.
Тридесетте километра до масачузетския затвор в Конкорд предоставиха на Фин достатъчно време за размисъл. Беше смъкнал гюрука на своето MG кабрио, модел 1974 година, и иначе задушния летен въздух сега бръснеше предното стъкло и охлаждаше главата му. Беше си подарил тази кола, когато започна работа в „Хауъри, Блек и Лонгбодъм“. При постъпването си получи скромен бонус — напълно достатъчен, за да покрие сметките от кредитните му карти, но не чак толкова, че да изплати и студентския му заем. Въпреки всичко обаче той реши да си достави удоволствието да се сдобие с кола втора употреба. Детството, прекарано по улиците на Чарлстаун, го бе направило истински ценител на добрите автомобили. И оттогава насам всяко сядане зад волана го зареждаше с истински възторг.
Беше наясно, че надали ще получи достъп до затвора, за да се срещне с Джон Таунсенд. Да, годините, прекарани като обществен защитник, му бяха създали добри връзки в системата, но все пак не му се вярваше, че ще бъдат достатъчни, за да му осигурят среща с толкова прочут затворник. Въпреки това реши да си опита късмета. Звънна на Били Паркър — съдебния администратор в отдела за обществена защита.