От прозорците се виждаше заливът на Бостън, а от другата му страна — сградата на федералния съд, издигаща се в близост до небостъргачите. Постройката беше завършена съвсем наскоро, през 1998 година — ярък символ на безграничния икономически прогрес на страната и на оптимизма на времето.
Четвъртъкът беше към своя край и доколкото се виждаше, прокурор Лоринг се подготвяше за дълъг уикенд. „Едно от предимствата да бъдеш шеф“ — помисли си Флеърти. В единия край на бюрото му се кипреше малък сак и ракета за тенис.
— Дълъг уикенд със семейството, а? — обади се Флеърти и очевидно го стресна. Когато вдигна глава, изражението му беше като на момченце, хванато в разгара на някаква пакост.
— Как влязохте тук? — извиси глас той.
— Извинявайте, но в стаята на секретарката нямаше никой, а вратата ви беше отворена, така че се осмелих да надникна.
— Алис! — извика прокурорът раздразнено.
— Не е там, повярвайте ми!
— Бих я уволнил на часа, но надали ще ми позволят! — изръмжа прокурорът. — Е, да ви видя вас дали ще успеете да уволните държавен служител с шестнадесет години стаж! По-лесно е да разделиш питбул от сочен кокал!
— Дааа! Цената да бъдеш политическа номинация в един бюрократичен свят!
— Самата истина! — почти се усмихна Рич Лоринг. Но после си спомни кой е и вече с по-сериозно изражение допълни: — Вижте какво, ако Алис беше тук, щях да я помоля да ви запише среща с мен за следващата седмица. Тръгвам за една юридическа конференция. Бихте ли й се обадили, за да се уговорите?
— Надали ще ви отнема повече от една-две минути. А ако толкова бързате, можем да поговорим на излизане.
— Няма да стане — поклати глава прокурорът. — Но щом толкова настоявате, ви отпускам една минута. Но само една!
Отиде до вратата и я затвори, но преди това все пак надникна в другото помещение. После се върна при бюрото си и я загледа очаквателно.
— Напълно достатъчно — кимна Флеърти и приседна на единия от тапицираните столове срещу бюрото му.
— Като че ли се налага да ви поздравя — обяви неохотно Лоринг, като също се отпусна в своя луксозен въртящ се стол. — Залавянето на Малкия Джак е безспорен успех в кариерата ви!
— Да, но по-голямата част от заслугите се падат на инициативността на сержант Козловски и на интуицията на полицай Стоун. Иначе всички сме доволни от развоя на събитията.
— Странна работа. По медиите никъде не споменават Козловски и Стоун. Сигурно е някакво недоразумение — отбеляза с иронична усмивка Лоринг.
— Ако щете, вярвайте, но съм ги споменавала във всяко едно интервю — сряза го кисело Флеърти. — Наясно съм, че после орязват част от думите ми, но все още не съм се отказала да ги повтарям.
— Вероятно смятат, че сензацията им ще бъде много по-голяма, ако в центъра й стои жена — рече прокурорът, като вече не правеше никакви усилия да прикрие сарказма си. — Както и да е. Аз също се радвам, че го хванахте. Особено заради Натали Колдуел. Надявам се, че най-сетне душата й ще почива в мир.
— Точно затова съм тук. Колко добре познавахте Натали Колдуел?
— През двете години, докато тя беше в Министерството на правосъдието, а аз — във ФБР, работихме заедно по няколко случая. В професионално отношение се разбирахме добре, но не бих казал, че станахме особено близки.
— По кои случаи работихте заедно?
— Две-три разследвания за наркотици. Предимно онези с азиатските банди, които внасяха дрога от Провидънс.
— А не сте ли работили заедно и по случая „Уайти Бългър“? — продължи да настъпва Флеърти. Постара се да звучи нехайно, обаче въпросът беше прекалено целенасочен, за да убегне от вниманието му.
— Да, сега, като го споменавате, бих казал, че наистина работихме заедно и по този случай, но не съм особено сигурен какво общо има с нейната смърт!
— Познавахте ли госпожица Колдуел и в социален план?
— Какво, за бога, би трябвало да означава това?
— Означава това, което чувате. Виждали ли сте се с нея извън работата?
— Лейтенант, изумявате ме! Въпросът ви е крайно необичаен! Дотолкова, че започвам да се питам дали да не се обидя! Да, виждал съм я понякога и извън работата, когато с колегите се отбивахме за по едно питие. Но нищо повече от това. Все пак съм женен човек!
— Да, известно ми е — кимна спокойно Флеърти. — Значи, с изключение на колегиалните почерпки, не сте се срещали с нея, така ли? Даже и след като е напуснала Министерството на правосъдието?