Обърна се и постави слушалката върху един от четирите телефона, подредени върху бюрото му, без да отлепя поглед от ширналата се пред погледа му панорама на града.
Зад него стоеше Уендил Шор. Даже перфектните ръбове на панталоните му и блясъка на скъпите му обувки не бе в състояние да прикрие напрежението, което се излъчваше от него.
— Е? — осмели се да се обади той след няколко секунди.
— Изглежда Флеърти има някакви съмнения относно убийството на Колдуел. Не е особено сигурна, че е извършено от Таунсенд и продължава с разследването.
— Налага се да я спрем — изрече безизразно Уендил. Въобще не му се мислеше за онова, което разследването би могло да извади наяве. Беше дал прекалено много от себе си, за да спечели на губернатора пост, чиято давност като че ли изглеждаше безкрайна. А някои от старейшините на партията дори бяха започнали да си шушукат за президентска номинация на Кларк.
— Как? — попита губернаторът, но като че ли по-скоро себе си, отколкото своя събеседник. — Възможно ли е да съществува такъв прецедент, при който губернаторът се намесва, за да прекрати полицейско разследване, при това за убийство? Ще породи прекалено много въпроси, при това такива, на които със сигурност не бих могъл да отговоря. — Замълча, очевидно обмисляйки дали да сподели със своя началник на канцеларията и другите новини. След известно време, очевидно решил, продължи: — За съжаление имаме и още един проблем.
— Какъв?
— Скот Фин, онзи способен адвокат от фирмата, като че ли е започнал свое собствено разследване.
— Какво по-точно? — настоя Уендил. Никак не му харесваше, че нещата излизат извън контрол.
— Относно убийството на Колдуел, разбира се — отговори губернаторът. — Очевидно той е човекът, който е предоставил на Флеърти информацията, че Колдуел е имала възрастен любовник. А вчера дори е посетил Таунсенд в затвора!
— И какво иска от Таунсенд?!
— Отговори. Господин Фин не е останал дълго, но източниците ни твърдят, че дискусията е била твърде оживена.
Между двамата се възцари продължително мълчание. Навън слънцето вече бе преминало върховата си точка за деня и постепенно се плъзгаше на запад, обагряйки небето в бледооранжево, което щеше да се задържи поне още няколко часа.
„Да, есента наближава“ — помисли си Уилям Кларк. Винаги очакваше този сезон с нетърпение. За района на Нова Англия есента представляваше истински парадокс на прераждането. И точно затова може би жителите му се идентифицираха по-скоро с мрачните зимни месеци, отколкото с горещината на лятото. Всеки първи септември от годината бележеше началото на нов цикъл — децата се връщаха на училище, бизнесмените рестартираха часовниците си на нов фискален календар, а брилянтният есенен листопад измиваше всички грехове на лятото.
— И какво ще правим сега? — наруши мълчанието Уендил Шор.
Кларк се замисли за момент, след което отговори бавно:
— Двамата с теб ще се заемем с Флеърти. Мисля, че сме в достатъчно добра позиция, за да се справим с нея. Що се отнася до господин Фин, той вече е проблем на други хора.
36
Питър Бостик стоеше на една безлюдна уличка в Южен Бостън, отвъд която се виждаше източната част на града и летище „Лоугън“. Ненавиждаше този вид работа.
След двадесетте години служба в полицията работата на частен детектив за адвокатска фирма му се виждаше болезнено скучна.
Случаите, които му предоставяха от „Хауъри, Блек и Лонгбодъм“, обикновено се ограничаваха в досадните рамки на приличието, така че задачите им към него бяха съвсем простички. В този конкретен случай Скот Фин го беше помолил да издири няколко от охранителите, работещи за „Хюрън Сикюрити“, които са били дежурни по време на терористичната атака във влака.
Издирването на свидетели бе едно от най-отегчителните неща за един бивш полицай. И все пак Фин беше свестен тип — не като повечето сноби, с които напоследък му се налагаше да се разправя. Бостик нямаше нищо против да му свърши работа, а освен това той винаги плащаше повече от щедро.
Прекара цялата сутрин в издирване на трите адреса, които му бе дал Фин, но без никакъв резултат. Сега вдигна очи към третия — разнебитената постройка на бившия склад, която като че ли всеки миг щеше да се срути във водата, за да се увери, че не е сбъркал.
„Сигурно има грешка“ — помисли си частният детектив. Възможно е адресът да е бил въведен неправилно в архивите на компанията „Хюрън“. Не че подобно нещо бе необичайно. Сгрешеният адрес бе една от основните причини, поради които хората обикновено го наемаха. Знаеше, че Фин го помоли да не губи прекалено много време за тази задача, но Бостик харесваше младия адвокат. Той бе един от малцината, които му прехвърляха добри случаи — такива, каквито изискваха извънредни работни часове и минимум усилия. Затова прецени, че няма да му навреди да се свърже с някои от своите контакти, за да провери къде точно живеят въпросните лица — един вид бонус за Фин.