А после двамата младежи се стопиха в нощта — така неусетно, както бяха и дошли.
38
Флеърти седеше на бюрото си и разглеждаше папките с досиета. Първата купчина съдържаше данни за Скот Фин. Най-скорошните материали обхващаха признанията му по повод случката в бара и няколко отзива за безупречната му работа като обществен защитник. Но по-старите криеха безброй доклади за арести и задържания, сред които имаше и два ареста за физическо насилие и нападение с телесна повреда. Досиетата сочеха, че и в двата случая той е постигнал споразумение с обвинението, а за второто провинение е прекарал няколко месеца в строго охраняван затвор за малолетни престъпници.
Втората купчина документи бе по-интересна. В нея фигурираха вестникарски статии за случая „Бългър“, както и доклади от съдебните дела срещу няколко агенти от ФБР заради двойната им игра с престъпника, функциониращ и като информатор. Флеърти бе помолила една от секретарките да ги събере, за да прецени ролята на Лоринг в тази каша.
Случаят „Бългър“ беше най-големият позор в работата на бостънските сили на реда. В периода 1970–1990 година Уайти Бългър държал контрола над цялата организирана престъпност в Южен Бостън. Въпреки старанието на полицейските и федералните звена да съберат доказателства, за да го осъдят, той действал като ясновидец — измъквал се от всички капани и опити за арест. Полицията се видяла в чудо.
Накрая, в средата на 90-те, ситуацията се изяснила — Бългър се оказал информатор на ФБР, а неговите вербовчици от Бюрото го предупреждавали за всяко разследване срещу него. Така той съвсем безнаказано си вършел престъпление след престъпление, сред които убийство, физическа разправа и изнудване. „Ангелите“ на ФБР съумели да го опазят от срещата с правосъдието до самия край — предупредили го дори и за последната заповед за арест. Така Бългър успял да избяга, покрил се и впоследствие се наредил сред десетимата най-издирвани престъпници на ФБР.
През 2002 година бившият агент на ФБР Джон Конъли бил изправен пред съда за подпомагане бягството на Уайти Бългър. Година по-късно срещу един от отговорниците на бостънския офис на ФБР били повдигнати обвинения в заговор за убийство, макар че в крайна сметка не успял да си чуе присъдата, защото починал. Изобщо бостънският клон на Бюрото беше обявен за най-корумпирания офис на ФБР в целите Съединени щати.
Името на Рич Лоринг се споменаваше само мимоходом, и то не навсякъде, въпреки че по онова време именно той е бил главният отговорник за клона на ФБР в Бостън и е ръководел цялата операция. Почти всички препратки към него звучаха горе-долу така: „Шефът на клона на ФБР в Бостън няма никакъв коментар за момента“. По някакъв мистериозен начин Лоринг бе успял да излезе от цялата каша с репутацията на „реформатор“, претендиращ, че е спомогнал за изчистването на бостънския офис от корупцията. По-късно е назначен за главен щатски прокурор.
Да, Рич Лоринг сигурно имаше девет живота. Запита се на какво ли е способен човек като него, за да си спаси репутацията, и дали Натали Колдуел не е надушила нещо незаконно, което да е наложило убийството й.
В този миг телефонът й иззвъня.
— Детектив Флеърти, обажда се сержант Гормънд от участъка в Чарлстаун.
— Слушам ви, сержант!
— Тук имаме една ситуация, която може би ще ви заинтересува — обяви загадъчно той и Флеърти се ядоса — като че ли наличните мистерии не й бяха предостатъчни.
— Нямам представа за какво ми говорите, сержант. Имам си достатъчно работа, за да ми губите времето.
— Ясно. Ами… става въпрос за адвокат на име Скот Фин. Тази вечер е бил нападнат и пребит. И сега пита за вас.
— Кажете ми къде точно се намирате. Тръгвам веднага.
Фин държеше торбичка с лед върху бузата си. Всяка дума му причиняваше болка. Всяко поемане на дъх — също. И все пак смяташе, че е извадил късмет. Защото, докато го удряха и ритаха, имаше чувството, че няма да оцелее.
Нападателите не възнамеряваха да го убият — и сами си го казаха. Раната от острието на ножа по гърлото му беше повърхностна, но пък професионално изпипана. Ясно бе, че е получил предупреждение, но от кого?
Сержант Гормънд и един от патрулиращите полицаи му предложиха да извикат линейка, но Фин отказа. Беше превързал раната на гърлото си с марля и бинт. Усещаше, че ребрата му са само натъртени, а не счупени, така че нямаше намерение да прекара дванадесет часа в спешното и да чака някакъв си двадесет и петгодишен стажант, който да му каже онова, което и самият той си знаеше — че ще се оправи.