— Да, знам. Кой знае къде Джими и Джо са оставили техните. Труповете рядко отговарят на въпроси. Що се отнася до Уили… ами, ако прекараш зад решетките толкова време, колкото е прекарал той, и твоят мозък щеше да се превърне на пихтия и да изключи окончателно всички детски спомени!
— Дааа — засмя се с горчивина Фин. — Канехме се да превземем целия Чарлстаун.
— Както и да изтрием от лицето на земята цялата банда от Уинтър Хил и да спечелим слава и признание! — добави Тай. — После смятахме да видим сметката и на жабарите от Северния квартал! Спомняш ли си защо?
— Защото: Никой не се ебава с редниците от улица „Челси“! — изрецитираха двамата в хор своя момчешки лозунг.
— Не мога да я задържа! — изрече Фин, след като спря да е смее. — Сигурно е последната.
— Напротив, точно ти ще я запазиш най-добре! Двамата с теб сме единствените, които останахме от нашата банда! Аз все още щъкам по земята, защото съм най-голямото и най-подло копеле в този шибан град. А ти се разнасяш наоколо, защото си умникът в групата и успя да се измъкнеш от калта! Що се отнася до мен, аз не мога да престана да бъда подъл. А ти? Можеш ли да престанеш да бъдеш умен?
— Какво искаш да кажеш?
— Остави онзи проблем с момичето да отмре така, както е станало и с нея самата! Остави тази грижа на властите! Защото това е най-умното нещо, което може да се направи в дадения случай.
— Кой те изпраща, Тай?
— Никой не ме изпраща, Скоти! Дойдох, за да дам на свой стар приятел приятелски съвет. Надявам се, че си достатъчно умен, за да се вслушаш в него!
— Мамка му, Тай! Мамка ти и на теб! Двамата се познаваме прекалено отдавна, за да ми излизаш с подобни номера! Кой те изпраща?
— Говоря ти съвсем сериозно, Скоти! Никой не ме изпраща! Тук съм по своя воля!
— В какво си се превърнал, за бога?!
— В същото като теб, Скоти! В оцеляващ! А за да оцелееш, каквото и да работиш, пак се налагат известни компромиси. Схващаш ли? — Фин не отговори и Тай продължи: — Хайде сега не ми се прави на много велик, става ли? Познаваме се от прекалено дълго време, за да се лъжем!
— Ами ако не съм в състояние да оставя проблема на властите?
41
— Какво мислиш? — обади се лейтенант Флеърти.
— Мисля, че играта загрубява — отговори сержант Козловски. — Губернатор Кларк наистина ли те заплаши?
— Е, не направо, но няма никакво съмнение, че той държи да прекратим разследването. Ако продължим, за него това ще бъде знак, че излизаме в открит двубой.
Козловски и Флеърти се бяха настанили един срещу друг в едно от сепаретата на бар „О’Мали“, разположен в ничията земя между центъра, Бийкън Хил и Северния квартал. По принцип местенцето беше полицейско свърталище, с изключение на вечерите, когато играеха родните отбори „Бруинс“ и „Селтикс“. Тогава се превръщаше в развълнувано пиянско море, носталгично припяващо ирландски мотиви. В подобни вечери ченгетата предпочитаха да не се вясват насам — не им се занимаваше с мелето, което обикновено следваше. Но сега беше едва краят на август и в отсрещната зала „Флийт Сентър“ нищо особено не се случваше.
Том Козловски отпи от уискито си и прокара пръсти по грозния си белег, разсичащ цялата му буза.
— За какво мислиш? — наруши мълчанието Флеърти.
— Сетих се за Тони Гарибалди, първия ми партньор. С прякор „Легендата“. — Сержантът започна да върти чашата между дебелите си, къси пръсти. — Казвал ли съм ти как си получих белега?
— Не — отговори тихо Флеърти.
Никога не му беше задавала този въпрос, а и той никога не бе правил опит да й разкаже. В началото беше любопитна какво всъщност се е случило, но после постепенно проумя, че за партньора й това беше нещо повече от обикновен физически белег. Реши, че трябва да уважава желанието му да не говори, затова никога не повдигна темата. Иначе слухове колкото щеш — от тях схвана, че белегът има нещо общо с нощта, когато Гарибалди — истински герой за отдела — е бил убит.
— Стана в нощта, когато Тони Гарибалди ми спаси живота — започна Козловски. — Случи се преди повече от двадесет години. Тони беше с десетина години по-стар от мен, а аз бях новак, който го боготвореше. Именно от него научих повечето неща за нашата професия… На някакъв етап той се натъкна на нещо, което оценихме като огромен кръг за разпространение на кокаин. Знаехме, че ако успеем да заловим престъпниците, ще бъде голям пробив за нас — особено за мен, защото именно аз напипах първите улики. Единствената пречка бе, че бяха замесени и полицаи. Тони предложи да не пришпорваме нещата и първо да поговорим с някои от големите клечки в отдела — да постигнем споразумение и да изловим пласьорите тихо и кротко. Обаче тогава аз бях младок, така че го накарах да действаме. Мислех си, че ще си спечеля голямо име в отдела.