— Да го вземат мътните! — извика Фин. — Та след данъците и дела на Барнълк, тя ще остане с много по-малко, отколкото щеше да получи от правителството!
— Именно! — обади се Уилямс. — И което е още по-важно, това е много по-малко от застрахователната граница на „Хюрън“! Те ще се измъкнат от всичко това, без да платят нито цент!
— Ако не броим нашите такси — уточни Фин.
— Е, така си е. Правосъдието си има цена. Но смятам, че това е най-добрият начин, по който те някога са харчели парите си. Защото не само че застраховката ще покрие всичко, но и „Хюрън“ ще се измъкне без никакви подозрения за небрежност и машинации!
— Толкова ли е важно за тях?
— Ти шегуваш ли се?! Та това е най-важното! В момента „Хюрън“ се съревновава за няколко нови правителствени поръчки, при това не само в Масачузетс! И дори и най-малкото съмнение за небрежност ще ги принуди да пуснат кепенците! Никой никога няма да ги наеме!
— Следователно клиентът ни трябва да е много щастлив.
— Ти имаш истинска дарба да се изразяваш меко, Фин! — засмя се Уилямс. — Клиентът е направо на седмото небе!
Фин замълча и накрая изрече колебливо:
— Все пак е малко странно, не мислиш ли?
— Какво имаш предвид?
— Някак си не се връзва със стила на Барнълк. Така де, той обожава публичността, а това дело щеше да превърне лицето му в постоянна новина месеци наред! Освен това госпожа Танъри изглеждаше категорично против идеята за споразумение — държеше се така, сякаш жалбата й няма нищо общо с парите.
Този път мълчанието бе от другата страна на линията.
— Да, наистина изглежда странно. От друга страна, прочетох внимателно показанията, които си снел от Ейми Танъри, и мога да кажа, че направо си я разкъсал! Вероятно веднага след това те са си дали сметка, че не разполагат с никакви доводи срещу нас и че ако отнесат жалбата си за съдебно разглеждане, репутацията на съпруга й ще бъде тотално срината.
Фин обмисли тази вероятност, но веднага я отхвърли.
— Не мисля — отвърна той. — Стори ми се абсолютно отдадена на каузата си. Смятам, че проблемът е някъде другаде.
— Къде например?
— Колко добре познаваш Тони Макгуайър?
— Имаш предвид президента на „Хюрън“ ли? — попита Ник Уилямс, замисли се и отвърна: — Не чак толкова добре. Знам, че е един от най-важните клиенти на Престън и плаща сметките си навреме. Като изключим това, срещал съм го само два-три пъти и ми се стори свестен тип. Вярно е, че е прекалено взискателен, но кой ли наш клиент не е такъв?! — Отново пауза. — Фин, какви мисли ти се въртят в главата?
— Нямам представа, Ник. Просто нещо около „Хюрън“ не ми изглежда наред.
— Кое например?
Нямаше смисъл да въвлича и Ник в параноичните си заблуди, а и не разполагаше с нищо съществено, което да потвърди подозренията му.
— Нищо конкретно — отговори накрая. — Не си го слагай на сърце!
— Хей, Фин, по-ведро, бе, момче! Победата не е само на клиента ни, победата е преди всичко твоя! Дори не си и помисляй, че това дело няма да те изстреля право сред съдружниците! Престън и без друго има високо мнение за теб, а сега работата ти по случая само ще го потвърди! Бих казал, че оттук нататък бъдещето ти при нас е гарантирано!
Преди не повече от месец подобни новини биха зарадвали Скот Фин. От шест години насам мечтаеше да чуе тези думи. Но сега всичко му се струваше маловажно. Имаше чувството, че в сенките се таят някакви сили, които го манипулират. Имаше чувството, че е пропилял голяма част от живота си, за да изпълнява прищевките на разни хора и да им върши мръсната работа. Чувстваше се изтощен и обезверен.
— Благодаря ти — изрече тихо.
Дори и да забеляза липсата на ентусиазъм в гласа му, Ник Уилямс предпочете да я подмине.
— Няма проблеми, Фин! Заслужаваш го! Само да те предупредя, че сигурно на теб ще възложат съставянето на документите по споразумението, така че не си въобразявай, че всеки ден ще можеш да си висиш вкъщи!
— Разбира се, Ник. Още веднъж ти благодаря!
— Доскоро, Фин!