— Моля те, на всяка цена трябва да разговарям с теб! Ако не съм се прибрал, влез и ме изчакай вътре! В една дупка под пощенската кутия имам скрит резервен ключ!
— Добре тогава, доскоро! — Затвори телефона и погледна партньора си: — Твърди, че е разрешил убийството!
— Звучи интригуващо! — засмя се сержантът. — Искаш ли да дойда с теб?
— Няма смисъл. Вие двамата не ми се струвате особено близки.
— Аха! — засмя се Козловски. — Значи още не сме се простили с надеждата за романтична връзка, така ли е, лейтенант?!
— Той не е чак толкова лош човек! И ако излезе чист, гарантирам ти, че и ти ще го харесаш!
— Дано! Само не забравяй, че засега все още е заподозрян! И внимавай! Нали видя досието му?
— Харесва ми, когато се притесняваш за мен, татенце!
— Ако искаш да знаеш, въобще не ми пука за теб! Уийдъл само си търси извинение да ни изрита оттук. Но ако те убият, той ще стовари всичко върху мен и ще се опита да ми вземе пенсийката!
— Загрижеността ти е наистина сърцераздирателна!
— Такъв съм си аз!
Фин и Бостик напуснаха конферентната зала и се насочиха по коридора към асансьора. Бяха на средата на пътя, когато Фин чу зад гърба си, че някой го вика.
Обърна се и видя, че към него върви Престън Холанд. За негов огромен ужас обаче зад гърба на шефа си зърна не кого да е, а самият Тони Макгуайър!
— Фин, радвам се, че успях да те хвана! — извика Престън, когато ги приближи. Но веднага след това зърна синините по лицето му и се закова на място. — Господи! Какво се е случило с теб?
Фин почти бе забравил как изглежда.
— Снощи играх баскетбол и един ме блъсна с лакът, така че се приземих право на пода — отговори той. Престън бе дотолкова потънал в мислите си, че само кимна съчувствено.
— Господин Макгуайър, позволете ми да ви представя Питър Бостик, един от нашите частни детективи — продължи Холанд. — Пийт, господин Макгуайър е президентът на компания „Хюрън Сикюрити“!
Бостик подаде ръка и изрече колебливо:
— Приятно ми е да се запознаем!
Макгуайър обаче само кимна и го изгледа подозрително.
— Нямах представа, че и ти работиш по този случай заедно с нас, Питър! — продължи Холанд. После се извърна към Макгуайър и добави през смях: — Тони, като че ли трябва да следя по-изкъсо за какво точно са сметките, които ти изпращам! Е, във всеки случай господин Бостик е един от най-добрите ни сътрудници, така че пак си на далавера!
— Този път просто помагах на Фин — обади се детективът.
— Няма нищо общо със случая „Танъри“ — побърза да вметне Фин.
— Е, в такъв случай ми олекна — отбеляза Престън и намигна на Макгуайър. После се обърна към тях и допълни: — Фин, имаме няколко въпроса към теб във връзка с онова споразумение. Мога ли да отнема малко от твоето време?
— Разбира се! — кимна Фин. — Пийт, ти нали можеш и сам да се изпратиш?
— Няма проблеми — кимна Бостик и се насочи към асансьора.
— Каня ви в моя офис — усмихна се Холанд и тримата тръгнаха обратно по коридора.
Макгуайър обаче не го слушаше и наблюдаваше бързащия към асансьора частен детектив. После се обърна към Фин и просъска:
— Какво точно е разследвал този човек за теб?
— Нищо важно — махна с нехайство Фин. — Дължеше ми услуга, а аз се нуждаех от помощ за едно нещо.
Антонио Макгуайър присви очи и се вторачи изпитателно в него. После върху устните му се очерта ледена усмивка, от която Фин го побиха тръпки. Накрая изрече бавно:
— Никога не е излишно някой да ти дължи услуги, нали така?!
44
Срещата с Престън и Макгуайър относно споразумението продължи повече от час. Фин впрегна цялата си воля, за да се концентрира. Престън очакваше от него изготвянето на това споразумение, затова му даде детайлизирани инструкции относно структурата на документа. Но Фин почти не го чуваше, защото закъсняваше за срещата с Флеърти.
Бостик живееше в едностаен апартамент в сърцето на Китайския квартал, само на няколко преки от студиото на Линда Флеърти и още няколко — от клуб „Кис“, На път към дома си той се отби в кръчмата на Куган, за да обърне една бира и да се поуспокои. Срещата очи в очи с Макгуайър го бе разтърсила, затова осъзна, че не му се прибира веднага и по-добре да остане малко в бара.
Първата бира му дойде толкова добре, че само за половин час си поръча още две. Постепенно алкохолът успокои опънатите му нерви. И когато и третата бира се настани доволно в корема му, Бостик реши, че е крайно време да се прибира вкъщи, за да хапне нещо. Хвърли десетдоларова банкнота на бара, благодари на бармана Томи и излезе.