— И откъде си толкова сигурен? — попита лейтенантът.
— През първата година на работата му за нас му бях поставил опашка. Оттогава насам му изпращам изневиделица по някой агент, за да се уверя, че не прави опити за връщане назад. И затова съм сигурен, че такива няма. Освен това този човек сам изяви желание да се измъкне от тинята — не е като да сме го заловили ние и той да не е имал друг избор! Просто дойде при нас и ни помоли да му помогнем да се измъкне — и ние му съдействахме. Не можете да си представите колко арести на важни клечки от организираната престъпност през последните години се дължат на неговото сътрудничество!
— На фона на всички минали грешки на бостънския клон на ФБР този ход продължава да ми изглежда доста опасен! — обади се Козловски.
— О, я стига, детектив! Много добре знаеш, че както ние, така и полицията не може без информатори, за да си върши работата! Само не ми казвай, че щяхте да бъдете толкова ефективни без тях!
— Така си е — призна с неохота Козловски.
— Иначе рискове винаги съществуват. Най-доброто, което можем да направим, е да ги сведем до минимум! Човекът, за когото става въпрос, е напълно чист. Или поне толкова чист, колкото и всеки информатор, който е в състояние да ни помогне. Когато се появи при нас, вече бе успял да си утвърди страховита репутация на улицата, та изобщо не му се налагаше да влиза в конфликт с когото и да било. Повярвайте ми, изобщо не ми се иска да развалям прикритието му! Той е най-неизчерпаемият източник на важна информация, който някога сме имали! И което е още по-важно, неведнъж е излагал живота си на риск заради нас! А сега ще се наложи да го помолим да излезе от прикритието си и да се превърне в мишена!
— И от къде на къде този човек ще се съгласи да се излага на подобен риск? — полюбопитства Козловски.
— В случая работата е вече лична!
— Добре тогава, обади му се! — кимна Флеърти.
Тай Макклуън седеше зад щанда на магазина за алкохол в Чарлстаун и разглеждаше спорните страници на „Бостън хералд“.
— „Ред Сокс“ май пак загубиха, господин Макклуън? — обади се Били Ший, докато подреждаше бутилките на съседните рафтове.
— Така си е, синко! — усмихна се Тай.
— В такъв случай сигурно днес сте много доволен, нали, сър?
— Били, трябва да разбереш, че никак не е хубаво да се радваш на чуждото нещастие! А в нашия бизнес не можем да си позволим да отсъждаме кой трябва да победи и кой — да загуби. Това си е просто бизнес и нищо друго. Единственото, което можем да направим като събирачи на залозите, е да балансираме загубите и да си отчетем печалбите!
Били кимна почтително. Днес търговията много не вървеше — не че това бе особено необичайно. Бизнесът с алкохол си беше такъв — печалбите от него бяха стабилни, но не особено високи. Истинското перо в бюджета тук беше нещо друго, което се въртеше под щанда. Само от залози Тай събираше на ден толкова, колкото цялата му месечна печалба от пиячка. За нея се грижеше предимно Били — хилаво улично хлапе с вид на пребито кученце. А Тай, официално мениджър на магазина, използваше мястото като офис, откъдето ръководеше по-важните си операции — хазартните. Ден подир ден той си седеше тихо и кротко зад щанда и се изправяше само тогава, когато трябваше да влезе в склада и да извърши някои трансакции, за които бе необходима по-голяма конфиденциалност.
— И все пак — не се отказваше Били, — не може да не сте доволен от днешния ден, нали така?
Тай се усмихна и отбеляза:
— Е, феновете на градския отбор по принцип са много лоялни. Залагат със сърцата си, което предоставя доста предимства на всеки, който залага за обратното!
В този момент влезе клиент и Тай млъкна. Клиентът огледа рафтовете с намалените марки, разположени в предната част на магазина: „Лудо куче“, „Гръмотевица“, „Дърта гарга“. Това бяха най-бързо продаваните уискита на тази улица, от чиято отсрещна страна се бяха разпрострели общинските жилища. Иначе Тай винаги държеше на склад и по няколко кашончета с шардоне за по-богатите си клиенти от Монюмънт Скуеър, но истинските печалби на магазина идваха тъкмо от тези, по-евтини марки.
Да, като цяло животът му не беше лош. А опасностите и приключенията от старото време изобщо не му липсваха — въобще не си умираше от желание отново да се превръща в част от биячите на бандата „Уинтър Хил“. Размерите му, както и издръжливостта му на болка, го бяха превърнали в истинска легенда. Репутацията му бе толкова неоспорима, че и до ден-днешен никой не смееше да го предизвика. Лично той обаче предпочиташе новия си живот — дори напуканият линолеум и бледите лампи на магазина му бяха по-приятни от безкрайните битки в неговото минало.