Макгуайър се почеса по главата, сякаш обмисляше какво да направи. После се приведе напред и рече:
— Хиляди извинения, но сгафи за втори път!
Сграбчи безименния му пръст и го скърши като тънко клонче.
Фин се разпищя от болка. Писъкът му изпълни цялото помещение и отекна в стените. В отговор Макгуайър изрева точно пред очите му.
— Ето, виждаш ли? Никой няма да те чуе! — После сви юмрук и го цапардоса в устата, но толкова силно, че едва не го събори от стола. — Пораздвижи малко този мозък, Фин! Оттук нататък може да става само по-зле!
Фин усети струйката кръв, стичаща се от устата му към брадичката. Металният вкус го изпълни с още по-голям ужас. Наложи си да впрегне цялата си воля, за да не се пречупи. Ако изобщо имаше шанс да оцелее, трябваше да държи на своето. И на всяка цена да накара Престън да се покаже! Очите му се насълзиха, но той преглътна страха и попита дрезгаво:
— Той тук ли е? Няма ли смелостта поне да застане срещу мен?
— Кажи ми онова, което искам да знам, Фин, а после можем спокойно да сложим край на тази жалка пиеса, която се опитваш да ни играеш! — заяви Тони Макгуайър, макар погледът му да подсказваше, че по-скоро би предпочел играта да продължи.
— Мамка ти, Макгуайър! — изплю Фин.
— О, не, Фин! За твое добро е повече да не се опитваш да ме вбесяваш!
— Не и докато не говоря с Престън! — извика Фин. — Искам да видя проклетите му очи, докато ми разказва как е убил Натали!
— Това няма да стане, Фин! Ще стане само това, че ще продължим да се въртим в затворен кръг, а аз ще продължавам да ти причинявам болка, докато ти не ми кажеш онова, което искам да знам!
— Е, в такъв случай прави онова, което си решил да направиш! — извика Фин с последните му останали сили. — Защото аз няма да проговоря, докато Престън не излезе от сенките там! — Продължаваше да си самовнушава, че ако успее да въвлече Престън в разпита, все ще измисли как да се измъкне от това положение.
— Както желаеш! — сви рамене Макгуайър и пак протегна ръка. Този път докопа средния пръст на лявата му ръка, обърна го назад и спря, точно преди момента на счупването. Ухили се, сведе поглед и отсече: — Последна възможност!
— Мамка ти! — едва не се задави с думите Фин, опитвайки се да събере последни сили, за да изтърпи онова, което следваше.
Макгуайър натисна пръста назад и той се пречупи, а Фин отново се разпищя. Вече започваше да се пита още колко ще може да издържи.
— Престън! Излез, копеле мръсно! Дай да ти видя лицето!
— Откажи се, Фин! — рече Макгуайър. — Толкова ли държиш да рискуваш с четвърти пръст?
— Престън!
Писъците на пленника започнаха да се преливат с разтърсващите тялото му хлипания на болка и изтощение. За части от секундата единственият звук, който се чуваше в стаята, бе опитът му да си поеме дъх.
И после, точно когато Фин вече се питаше дали не е най-добре да се предаде, един от силуетите зад гърба на Макгуайър заговори:
— Не Престън уби Натали, Фин! Аз я убих!
Фин веднага позна гласа, но в първия момент си помисли, че халюцинира.
58
В тунела беше тясно, влажно и студено. Водеше Козловски, приведен на две, придвижващ бавно яките си крака, осветявайки с фенерчето си всяко ъгълче от каменните стени.
Тунелът се оказа доста по-дълъг, отколкото бяха очаквали. Флеърти пълзеше зад Козловски и не виждаше почти нищо. На определени интервали протягаше ръка, за да докосне сакото на партньора си, за да се увери, че не се е изгубила. Забеляза, че ръката на Лоринг се отъркваше периодично в бедрата й или някъде около кръста. Това я накара да си спомни за Джанет Рийд — младата жена с тенис ракетата, която бе зърнала в кабинета на Лоринг, и се запита дали прокурорът не прекалява малко в опита си да се ориентира в мрака. Но реши, че в този момент не си струва да мисли за подобни неща — имаше далеч по-важни грижи.
Не можеше да спре да мисли за Фин, а от представата за онова, което може би той преживяваше в момента, я втрисаше. Трябваше да се вслуша в думите му! Трябваше да му повярва! Толкова се притесняваше да не би личните й чувства да я направят пристрастна към Фин, че накрая се поддаде на предубеждението си срещу него. „Моля те, господи, запази го жив!“ — замоли се мислено тя.
Внезапно Козловски се закова на място и прошепна: