Хулиганът е нещо по-страшно. Той е ежедневие, нещо общодостъпно, близко. Той е страшен. Тъкмо от него търсим спасение при милицията и отрядниците.
Но хулиганът, всеки хулиган, е все още на границата на човешкото. Апашът е извън човешкия морал.
Който и да е убиец, който и да е хулиган е нищо в сравнение с апаша. Апашът също е убиец и хулиган, плюс нещо такова, за което в човешкия език няма име.
Служителите в местата за лишаване от свобода и хората от криминалната милиция не обичат кой знае колко да разправят спомените си, които са много важни. Имаме хиляди евтини криминални четива и романи. Нямаме нито една сериозна книга за престъпния свят, написана от служител, който е имал задължението да се бори с този свят.
А това е постоянна социална група, която би било по-правилно да наречем антисоциална. Тя отравя живота на нашите деца, воюва с обществото ни и често пъти побеждава, понеже хората я възприемат с доверие, наивно, а тя се бори срещу обществото със съвсем друго оръжие, с оръжието на подлостта, измамата, коварството, лъжата — и продължава да живее, като лъже началниците един подир друг. Колкото е по-висок рангът на началника, толкова по-лесно той може да бъде излъган.
Самите апаши се отнасят крайно отрицателно към хулиганите. „Ами че това не е апаш, това е просто хулиган“, „това е хулиганска постъпка, недостойна за един апаш“ — тези фрази с доста непредаваема фонетика са често срещани в „престъпния свят“. Такива примери на апашко лицемерие се наблюдават на всяка крачка. Апашът иска да се разграничи от хулигана, стреми се да се постави много по-високо от него и настоятелно иска еснафите да правят разлика между апашите и хулиганите.
В този дух се възпитават и младите апаши. Апашът не трябва да бъде хулиган, образът на „апаша-джентълмен“ идва от „романите“, които престъпникът е слушал, това е официален символ на вярата им. В този образ на „апаша-джентълмен“ има и някакъв копнеж на апашката душа по непостижимия идеал. Точно заради това „изяществото“, „светските“ маниери се ценят толкова много в подземния свят. Именно оттам са дошли и са се утвърдили в апашкия речник думи като „престъпен свят“, „общува“, „той се храни заедно с него“ — всичко това не звучи високопарно или иронично. Това са термини с определено значение, често употребявани изрази.
В апашките песни се казва, че истинският крадец не трябва да бъде хулиган.
Това е класическият идеал, класическият портрет на апаша-касоразбивач, на „апаша-джентълмен“, Каскарильо от филма „Процес за три милиона“.
Хулиганството е нещо прекалено невинно, прекалено целомъдрено за апаша. Той се забавлява другояче. Да убие някого, да му разпори търбуха, да му изкара червата и с тях да удуши друга жертва — виж, това е по апашки, имало е и такива случаи. В лагерите убиваха много бригадири, но да прережеш гърлото на жив човек с бичкия — на такава мрачна изобретателност е способен само апашкият, не човешкият мозък.
Най-отвратителната хулиганска постъпка изглежда като невинна детска шега в сравнение с обикновените апашки развлечения.
Апашите могат да гуляят, да пият, да хулиганстват в някой свой „печиз“, в някоя „капия“ — да гуляят без излишен шум, като показват безграничната си храброст само пред другарите си и пред благоговеещите новопосветени, чието приобщаване към престъпния орден е въпрос на дни.
Хулиганството, случайната кражба — това е периферията на подземния свят, онази гранична област, където обществото се сблъсква със своя антипод.
Вербуването на младите, нови апаши рядко става от средата на хулиганите. Освен когато някой хулиган изостави хулиганското си поведение и след като мине през затвора, се влее в редиците на престъпния свят, където никога няма да играе голяма роля в идеологията, във формирането на законите на този свят.
За истински апаши се смятат потомствените крадци или онези, които още от деца са изкарали целия курс на престъпните науки, тичали са за водка, за цигари, стояли са на „стража“ или на „пост“, промъквали са се през малките прозорчета, за да отворят отвътре на грабителите, закалявайки духа си в затворите, след което са започвали да „действат“ самостоятелно.