Един крадец от железниците ми разправяше за особеното вълнение, което изпитвал при отварянето на някой „гепен“ (откраднат) куфар. „Не отключваме закопчалките — казваше той. — Фраснеш го в някой камък — и готово.“
Това апашко „вдъхновение“ е много далеч от човешката смелост. Смелост не е точната дума. Това си е чиста, безгранична наглост, която може да бъде спряна само от здраво издигнати бариери.
Дейността на крадеца не се съпътства от никакви психологически натоварвания и душевни преживявания.
Картите заемат много важно място в живота на апашите.
Но не всички играят на карти настървено, като „болни“, губейки в битката последните си панталони. Но и не е позорно да загубиш до такава степен.
Всички апаши обаче владеят картите. Има си хас. Според „рицарския кодекс“ това е задължително за „човека“ от престъпния свят. Не са много хазартните игри на карти, които са задължителни за всеки апаш и на които той се учи от дете. Младите апашорчета постоянно тренират и как се правят карти, и как се залага с „горница“.
Между другото този картоиграчески израз, означаващ увеличаване на залога (с „горница“), Чехов в своя „Остров Сахалин“ го е записал като „залъгорница“ (!) и представя това за термин на престъпниците-картоиграчи. Тази грешка фигурира във всички издания на „Остров Сахалин“, дори и в академичните. Писателят просто не е чул добре един най-обикновен картоиграчески израз.
Престъпният свят е много консервативен. Традициите в него са извънредно силни. Затова там са се запазили игри, които отдавна са изчезнали от живота в днешно време. Статският съветник Щос от Гоголевия „Портрет“ продължава да съществува в престъпния свят. Играта „щос“, която датира от сто години, е получила друго, лексически по-подходящо име — „стос“. В един от разказите на Каверин безпризорните пеят известен романс, променяйки го според своите разбирания и вкус: „Черната роза, ’блем на тъгата…“.
Всеки апаш е длъжен да умее да играе „стос“, да белязва картите като Герман или Чекалински.
Втората игра — но първа по популярност — е „бурата“: така апашите наричат играта на „тридесет и едно“. Подобна на „двадесет и едно“, бурата си остана игра на престъпния свят. Апашите не играят помежду си на „двадесет и едно“.
Третата, най-сложната игра, при която се записва, е „терц“ — вариант на играта „петстотин и едно“. Играят я майсторите, изобщо „старшите“, аристокрацията на престъпния свят, онези, които са по-грамотни.
Всички апашки игри на карти се отличават с голям брой правила. Те трябва добре да се знаят — печели онзи, който ги помни най-добре.
Играта на карти винаги е двубой. Апашите никога не играят повече от двама души, винаги един срещу един, от двете страни на традиционната възглавница.
Изгуби ли всичко единият — с победителя сяда да играе друг и докато има с какво да „отговаря“, двубоят продължава.
Според правилата, според неписаните правила, спечелилият няма право да прекрати играта, докато получава „отговор“ — панталон, пуловер, сако. Обикновено цената на „разиграваната“ вещ се определя от играещите — разиграва се като паричен залог. Трябва да помниш всички сметки и да умееш да се защитиш — да не позволиш да те излъжат в сметките, да те преметнат.
Лъжата при игра на карти се смята за проява на доблест. Противникът трябва да забележи лъжата ти, да те изобличи и по този начин да спечели „раздаването“.
Всички картоиграчи-апаши са мошеници, но така и трябва да бъде — умей да изобличиш, да разкриеш, да докажеш… Именно това е целта на играта — да се лъжат, да показват мошенически „фатки“, да се изобличават взаимно.
Сражението на карти — ако става на безопасно място — представлява безкраен поток от взаимни обиди и мръсни псувни; на този фон се играе. Старите апаши разправят, че по времето на тяхната младост, през двадесетте години, не били псували толкова много, докато играели карти — нито толкова мръсно, нито толкова цинично, колкото сега. Побелелите патриарси на престъпния свят клатят глави и шепнат: „О, времена! О, нрави!“ С всяка изминала година поведението на апашите става все по-отвратително.
В затворите, в лагерите картите се правят саморъчно, с невероятна бързина — механизмът на изработването им е усъвършенствуван от много поколения апаши; в затвора картите се изготвят по най-рационалния и достъпен начин. За тази цел е необходимо лепило от брашно, т.е. от хляб, от дажбата, която винаги е подръка и която може да се сдъвче, за да се получи лепило. Трябва хартия — за целта е подходящ вестник, амбалажна хартия, някоя брошура или книга. Нужен е и нож — но в коя ли затворническа килия, в кой лагерен етап няма нож?