Познавах един кандидат на медицинските науки, волнонаемен лекар, който препоръчваше на свой колега да бъде особено внимателен с „болния“: „Той е прочут апаш!“. Звучеше така, сякаш пациентът най-малкото беше изстрелял ракета към Луната — такъв бе тонът на препоръката. Той, лекарят, дори не усещаше цялата оскърбителност на подобно съждение за себе си, за собствената си личност.
Апашите бързо напипаха слабото място на Иван Александрович (така се казваше кандидатът на науките). В неговото отделение винаги лежаха и си почиваха абсолютно здрави хора. („Професорът ни е като роден баща“ — смееха се те.)
Иван Александрович съставяше фалшиви истории на заболяванията им, не жалеше нощната си почивка и труда си, съчиняваше всекидневни отчети, поръчваше анализи и изследвания…
Веднъж ми попадна едно писмо, адресирано до него от група престъпници от един етапен затвор. В него те го молеха да приеме в болницата техни съратници, които според тях се нуждаели от почивка. И изброените в списъка апаши постепенно бяха настанени в болницата.
Иван Александрович не се страхуваше от криминалните. Той беше стар колимчанин, врял и кипял, със заплахи апашите нямаше да постигнат нищо. Но приятелското потупване по рамото, апашките комплименти, които Иван Александрович приемаше за чиста монета, славата му сред криминалните — слава, чиято същност той не разбираше и не желаеше да разбере, — ето какво го приобщи към престъпният свят. Иван Александрович, както и мнозина други, беше хипнотизиран от абсолютната власт, с която разполагаха апашите, и тяхната воля стана негова воля.
Неизмерима, необозрима е вредата, нанесена на обществото в резултат на дългогодишното церемонене с апашите, с тази най-вредна част от обществото, която не престава да трови със зловонния си дъх нашата младеж.
Възникнала от чисто умозрителни разсъждения, теорията на „перековката“ доведе до десетки и стотици хиляди излишни случаи на смърт в лагерите, до многогодишен кошмар, създаден в лагерите от хора, които са недостойни за името човек.
От време на време апашкият език се променя. Смяната на речника-код не е процес на усъвършенстване, а начин за самосъхранение. Престъпният свят знае, че криминалната милиция изучава неговия език. Човек, внедрил се в средата им и решил да разговаря на жаргона от двадесетте години, когато се е казвало „да кибичиш“, „да пазиш завет“, би събудил подозрението на апашите от тридесетте години, свикнали с израза „печиз-кириз“ и т.н.
Лошо и погрешно се ориентираме в разликата между апашите и хулиганите. Спор няма — тези две социални групи са антиобществени, и двете са враждебни на обществото. Но много рядко сме в състояние да преценим истинската опасност от всяка от тези групи, да я оценим по достойнство. Безспорно е, че ние повече се страхуваме от хулигана, отколкото от апаша. Във всекидневието си много рядко се сблъскваме с крадци, всеки път тези срещи стават или в районното управление на милицията, където сме в ролята на потърпевши или свидетели, или в следственото управление. Хулиганът е нещо много по-страшно — пияно страшилище, гамен, който изниква на булеварда, в клуба или в коридора на комуналната квартира. Традиционното руско юначество — пиянството по време на храмови празници, пиянските побоища, задяванията на жени, мръсните псувни — всичко това ни е до болка познато и ни се струва много по-страшно от тайнствения свят на апашите, за който имаме — по вина на художествената литература — съвсем смътна представа. Единствено служителите в криминалната милиция имат реален поглед върху хулиганите и крадците; но от творчеството на Лев Шейнин става ясно, че това знание не винаги се използва правилно.
Не знаем какво е това апаш, какво е печизчия, какво е крадец, крадец-рецидивист. Смятаме за прочут погромаджия някой, който е откраднал прането, простряно да съхне пред нечия вила, след което седнал да се напие в бюфета на гарата.
Не се досещаме, че човек може да краде, без да е апаш, без да е от „престъпния свят“. Не разбираме, че човек може да убива и да краде, без да е погромаджия. Естествено, апашът краде. Той живее от това. Но не всеки крадец е апаш и тази разлика непременно трябва да се разбере. „Престъпният свят“ съществува отделно от другите кражби, отделно от хулиганството.
Наистина, на „потърпевшия“ му е все едно кой е задигнал от жилището му сребърните лъжици или модерния скъп костюм — някой апаш, крадец-професионалист, но не апаш, или комшията, който преди това никога не е крал. За това си има криминална милиция.
От хулиганите се страхуваме повече, отколкото от крадците. Ясно е, че никакви отрядници не са в състояние да се справят с крадците, за които ние, за съжаление, имаме съвсем погрешна представа. Често пъти хората си мислят, че тайнствените апаши се крият някъде в нелегалност, под чуждо име. Че те грабят само магазини и каси. Че никога няма да тръгнат да крадат пране от простора — еснафът дори е готов да помогне на тези „благородни мошеници“, понякога ги крие от милицията (дали от романтични подбуди, дали по-често от страх).