Бен се поколеба, но сложи подписа си на документа.
— Молбата ви е удовлетворена — каза той, без да се усмихва.
Накрая банкерът попита Уейнрайт:
— А какво ще стане, ако отново бъда заловен, че карам с превишена скорост?
— Отново ще ви изпратим призовка. И ако пак става дума за такова безразсъдно каране, този път ще отидете в затвора.
Бен Розели изпроводи с поглед полицая и си каза: „Ах, ти, самодоволни нещастнико, ще те пипна аз някой ден“.
След време стана така, че той разказа на Уейнрайт за своята закана. Розели всъщност я осъществи, но само в известен смисъл.
Две години по-късно банката търсеше ръководител на управлението по сигурността. Според изискванията на управителния съвет, той трябваше да бъде изключително способен и неподкупен. Бен Розели заяви: „Аз познавам такъв човек“.
Скоро след това предложиха поста на Нолан Уейнрайт, подписан бе договор и Уейнрайт започна работа в Първа търговска американска банка.
Оттогава Бен Розели и Уейнрайт не се скараха нито веднъж. Новият ръководител на сигурността си вършеше безупречно работата и, за да повиши квалификацията си и да бъде по-полезен на банката, учеше във вечерни курсове теория на банковото дело Розели, от своя страна, никога не наложи на Уейнрайт да пренебрегне твърдите си разбирания за етика. Банкерът се стараеше да урежда проблемите с призовките за превишена скорост по друг начин, без да занимава с това шефа по сигурността, като се надяваше, че той не знае. А обикновено той знаеше. Междувременно двамата станаха добри приятели. След смъртта на жената на Бен Розели, Уейнрайт често вечеряше със стареца и двамата играеха шах до късно през нощта.
Тези срещи бяха приятни и за Уейнрайт, който се разведе с жена си, наскоро след като постъпи на работа в банката. Новите задължения и вечерите с Бен му помогнаха да запълни празнотата.
През тези дълги вечери двамата обсъждаха доста неща, без да си дават сметка колко силно си влияят. Всъщност Уейнрайт — макар че за това знаеха само двамата, помогна и убеди президента на банката да вложи престижа си и парите на Първа търговска американска банка в проекта Форум Ист, сред старата, позападнала част на града, където се беше родил Уейнрайт и където беше прекарал юношеските си години.
Така че, както и много други служители в банката, Нолан Уейнрайт имаше лични спомени, свързани е Бен Розели, и скърбеше за него.
Днес беше още повече потиснат и след като цяла сутрин прекара на бюрото си, като избягваше да се среща с когото и да било, освен ако не се налагаше, Уейнрайт отиде на обяд сам. Приюти се в едно малко кафене в другия край на града. Обичаше да се отбива там, защото това място му помагаше поне за миг да забрави за банката и за проблемите, свързани с нея. Той се върна навреме за срещата с Вандервурт.
Мястото на срещата бе в отдела за кредитни карти, в централната сграда.
Първа търговска американска бе първата банка, която въведе кредитни карти по системата Кийчардж. От тази система се ползваха вече много банки в Съединените щати, Канада и отвъд океана. По своите мащаби Кийчардж се нареждаше веднага след системи като Банк Америкакард и Мастърчардж. В Първа търговска американска банка Алекс Вандервурт отговаряше за отдела за кредитни карти.
Вандервурт беше дошъл по-рано и Нолан го завари в Центъра за потвърждаване на Кийчардж — наблюдаваше протичащите операции. Шефът на отдела по сигурността застана до него.
— Толкова е интересно — каза Алекс. — Това е най-забавното безплатно шоу в града.
В голяма, подобна на аудитория зала, с мека светлина, акустични стени и таван, петдесетина оператори, предимно жени, седяха пред командните табла. Всяко командно табло се състоеше от катодна тръба и клавиатура и приличаше на телевизионен екран.
В тази зала притежателите на карти Кийчардж получаваха разрешение или отказ за кредит. Когато представяха кредитните си карти, за да платят някаква стока или услуга, на съответното място решаваха дали да приемат картата или не. Обикновено проблеми нямаше, когато покупката беше под една предварително договорена граница. Границата се менеше, но в повечето случаи беше между двайсет и пет и петдесет долара. За по-голяма покупка беше необходимо потвърждение, а то се получаваше само за няколко секунди.
В центъра за потвърждаване постъпваха запитвания по двайсет и четири часа на ден, през цялата седмица. Те идваха от американските щати и канадските провинции. Непрекъснато работеше и редицата от телексни машини, приемащи запитвания от трийсет страни, включително и някои от съветския комунистически блок. Както строителите на Британската империя се бяха гордели с тяхното „червено, бяло и синьо“, така и създателите на икономическата империя Кийчардж превъзнасяха своето „синьо, зелено и златисто“ — международните цветове на кредитната карта Кийчардж.