Процедурите се извьршваха със светкавична бързина. Запитванията се отправяха директно чрез ДТО (Далекопроводно телекомуникативно обслужване) до центъра на Кийчардж, разположен в централната сграда на Първа търговска американска банка. Всяко повикване автоматично се отнасяше към някой от свободните оператори, чийто първи въпрос бе: „Кой е вашият търговски номер?“
След като получеше отговор, операторът набираше цифрите, които се появяваха същевременно и на екрана. Следеше номера на кредитната карта и сумата, която трябваше да се плати; те също се набираха и появяваха на екрана.
После операторът натискаше един клавиш, с което предаваше информацията на компютър, и почти веднага се появяваше сигнал „ДА“ или „НЕ“. Първото означаваше, че кредитът може да бъде отпуснат и покупката осъществена, а второто, че притежателят на кредитната карта не разполага с исканите средства и кредит не му се отпуска. Тъй като правилата на кредитиране бяха много гъвкави, защото редица банки в рамките на системата бяха готови да предоставят пари назаем, положителните отговори далеч надхвърляха отрицателните. Операторът информираше продавача, докато компютърът записваше сделката. За един ден се получаваха около петнайсет хиляди запитвания.
Алекс Вандервурт и Нолан Уейнрайт си бяха сложили слушалки и чуваха разговорите.
Шефът по сигурността докосна Алекс по рамото, кимна към един от операторите и двамата смениха слушалките си. Върху посоченото от Уейнрайт табло се появи съобщение „ОТКРАДНАТА КАРТА“.
Операторът отговори със спокоен глас и според инструкциите: „Имаме сведения, че представената ви кредитна карта е открадната. Ако е възможно, задръжте човека и повикайте полиция. Запазете кредитната карта. За предаването й ще получите трийсет долара награда“.
Дочу се припрян шепот, а след това гласът съобщи: „Този мошеник току-що избяга от магазина. Но успях да грабна проклетата пластмасова карта. Ще ви я изпратя по пощата“.
Собственикът на магазина очевидно беше доволен, че ще получи така лесно трийсет долара. За системата Кийчардж това беше също така добра сделка, защото ако останеше в обръщение, тази кредитна карта би могла да нанесе много по-големи загуби.
Уейнрайт свали слушалките. Същото направи и Алекс Вандервурт.
— Добре действа — каза Уейнрайт. — Стига да получим навреме информацията и да програмираме компютъра. За съжаление повечето от измамите стават преди да ни уведомят за изчезналата кредитна карта.
— Но нали получаваме предупреждение, когато се извършват прекалено много покупки?
— Да. След десетата покупка в един и същ ден компютърът бие тревога.
И двамата знаеха, че малцина от притежателите на кредитни карти правеха повече от шест-седем покупки в един ден. Така че картата би могла да се програмира като „ВЕРОЯТНО ФАЛШИВА“, дори преди истинският собственик да е забелязал липсата й.
Независимо от предупредителните системи, ако откраднатите или загубени кредитни карти се използваха предпазливо, загубите от направените с тях покупки възлизаха на около двайсет хиляди долара седмично — сравнително кратък период за да бъде регистрирана кражбата или загубването им. Най-често крадците на кредитни карти купуваха самолетни билети за далечни разстояния, а също и големи количества спиртни напитки. После ги препродаваха на изгодни цени. Другият вариант беше да наемат кола — в повечето случаи скъпа. Откарваха колата в друг град, изкарваха й фалшиви документи, поставяха й нов номер, а след това я продаваха или изнасяха. Агенцията, която даваше коли под наем, никога повече не виждаше нито колата, нито клиента. Друг доста разпространен трик бе да се купуват скъпи бижута в Европа. Те се донасяха в Съединените щати и се препродаваха. Кредитната карта в случая бе придружена и с фалшив паспорт. Във всички подобни случаи компанията, предоставила кредитните карти, заплащаше евентуалните щети.
Вандервурт и Уейнрайт знаеха, че престъпниците си имат свои начини, за да разберат дали една кредитна карта, открадната или намерена, може да се използва или е „гореща“. Най-често използваният номер бе да дадат двайсет и пет долара на някой келнер, който да провери кредитната карта. Той проверяваше в секретния седмичен „предупредителен списък“, който компанията, собственик на кредитните карти, предоставяше на търговските обекти и ресторанти. Щом липсваха данни, че картата е „гореща“, тя се използваше за следващия кръг покупки.