— Не знаем много, но трябва да действаме — бе казала Инес преди да тръгнат.
Бяха минали почти два часа от момента, в който Хуанита и Естела бяха изхвърлени от колата. Заповядаха им да се обърнат с гръб, тъмнозеленият форд даде газ и бързо се отдалечи. След него остана само миризма на изгоряла гума. Хуанита отказа да бъде откарана в болница. Оказаха й първа помощ за раните по лицето и краката. Тя знаеше, че изглежда ужасно. Дрехите й бяха изпоцапани и разкъсани. Но единственото нещо, което я интересуваше, бе да намери и спаси Майлс. Всичко друго можеше да почака. Хуанита не придружи дори Естела, която бе веднага откарана в болница за преглед и лечение на дълбоката рана. Докато помагаше на полицаите, Марго Бракън успокояваше Естела. Тя беше пристигнала в полицейския участък малко след Уейнрайт и хората от ФБР.
Беше около три часа следобед.
След като записа цялата информация, която бе складирана в паметта й като тежък товар, Хуанита се почувства доста изтощена. Трябваше да отговори и на безкрайните въпроси на хората от ФБР и от секретните служби, които се надяваха, че ще успеят да измъкнат някаква дребна, незначителна подробност, та да се ориентират по-точно за мястото, където е била откарана Хуанита. Това беше най-главното. И едва ли не невъзможното.
Седнала зад Уейнрайт и Инес, Хуанита мислеше единствено за Майлс — такъв, какъвто го видя в последния миг. Картината се беше запечатала в съзнанието й вероятно за цял живот и пораждаше у нея чувство на вина и ужас. Непрекъснато я измъчваше един въпрос: дори да открият центъра за фалшиви пари, дали не бяха закъснели със спасяването на Майлс? Дали вече не беше късно за това?
Районът, ограден от Джордан, бе близо до източния край на града и бе доста разнороден. Част от него беше търговска, имаше няколко фабрики, складове, както и голямо предприятие за изделия на леката промишленост. Полицаите решиха, че именно в този район е центъра за фалшиви пари и затова в тази част патрулираха най-много коли. Освен търговските центрове, имаше и жилищни сгради — от бедни схлупени къщички до внушителни богаташки къщи.
Екипите, които обикаляха и внимателно следяха района, докладваха едно и също — всичко беше спокойно и обстановката в района бе съвсем обичайна. Съобщенията за инциденти не бяха тревожни. В търговския център един мъж, който купувал статив за рисуване, се спънал и си счупил крака. Една кола с малко ремарке, вероятно поради загубване на управлението от шофьора, се бе разбила в празно театрално фоайе. И това беше всичко.
— Решил да използва фоайето за гараж — пошегува се Инес, но никой не се засмя.
В индустриалната част бе възникнал малък пожар в един от заводите, но противопожарната служба се намеси бързо и той бе угасен. В завода се произвеждаха гумени дюшеци. Един от детективите от градската полиция отиде да провери случая. Всичко беше наред. В жилищния квартал настъпи времето за следобеден чай. Пред една от къщите стоеше камион на „Алайанс Ван Лайнс“, натоварен с мебели. Група работници поправяха водопроводна тръба сред бедняшкия квартал. Двама съседи се бяха скарали и се биеха на тротоара. Агентът от секретните служби Джордан слезе от колата, за да ги разтърве.
И така нататък, и така нататък.
Мина още час. Все още не бяха открили нищо.
— Изпитвам някакво странно чувство — каза Уейнрайт. — Така се чувствах в полицията, когато бях пропуснал нещо важно.
— Знам какво искаш да кажеш — Инес се огледа и добави: — Струва ти се, че някъде съвсем близо, буквално под носа ти, има нещо важно, но ти просто не можеш да го видиш.
— Хуанита, има ли нещо, макар и съвсем незначително, което да не сте ни казали?
— Казах ви всичко — заяви тя.
— Да обиколим още веднъж.
След малко Уейнрайт отново заговори:
— Вие споменахте, че след като Майлс престанал да крещи, сте чули някакъв шум в другата стая.
— Не само шум, но и движение — хора се движеха насам-натам, преместваха някакви предмети, отваряха и затваряха шкафове.
— Може би са търсели нещо — предположи Инес, — но какво?
— Когато минахте през тази стая, не видяхте ли какво правят там?
Хуанита поклати глава.
— Казах ви, че бях така шокирана от вида на Майлс, че не забелязах нищо. — Хуанита помълча, а после добави: — Но след това, в гаража, сновяха неколцина мъже и пренасяха някакви странни мебели.
— Да — обади се Инес, — вие ни казахте за това. Доста странно наистина, и все още не можем да си обясним какво се крие зад всичко това.