— Мисля, че се досещам!
Инес и Хуанита погледнаха към Уейнрайт. Сбърчил чело, той сякаш се опитваше да се концентрира.
— Тази суматоха, за която говори Хуанита… Може да са търсили нещо, но може и да са прибирали нещата, да са се готвили за преместване…
— Възможно е — съгласи се Инес, — но тогава би трябвало да се пренасят машини. Печатарски и други съоръжения. А не мебели.
— Да, но мебелите биха могли да бъдат прикритие? — каза Уейнрайт. — Кухи мебели.
Те се спогледаха. И двамата мислеха за едно и също.
— Боже господи! — извика Инес. — Камионът с мебелите!
Уейнрайт вече обръщаше колата. Направи рязък завой, а Инес грабна портативното радио и започна да предава:
„Ръководителят на операцията до всички екипи. Веднага да се обгради голямата сива къща, разположена близо до края на Ърлхам Авеню. Търсете камион на «Алайанс Ван Лайнс». Спрете го и арестувайте хората в него. Да се включат всички коли на градската полиция. Код 10-13“.
Код 10–13 означаваше максимална скорост, светлини и сирени. Инес включи сирената и на тяхната кола. Уейнрайт натисна здравата газта.
— Господи! — каза Инес, а гласът му звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче, — минахме покрай тях два пъти, последния път почти бяха приключили с товаренето!
— Като излезеш оттук — инструктираше Марино шофьора на камиона, — ще тръгнеш направо към западното крайбрежие. Ще караш спокойно да не будиш подозрение. Ще дремваш всяка нощ. Но ще ни държиш в течение, знаеш къде можеш да ни намериш. Ако не получиш нови заповеди, действаш според плана.
— О’кей, господин Марино — каза шофьорът. Той беше човек, на когото можеше да се разчита. Отдавна беше в бизнеса, пък и знаеше, че ще получи добри пари за поетия риск. Беше вършил тази работа и друг път, когато поради надвиснала опасност се наложи да пренасят машините за печатане на фалшиви пари извън града Обикновено ги откарваха на някое по-безопасно местенце в провинцията, докато бурята отмине.
— Е — каза шофьорът, — всичко е натоварено. Май ще трябва да тръгвам. Довиждане, господин Марино.
Тони Мечката кимна и въздъхна с облекчение. Този път беше разтревожен повече от обикновено. Макар да знаеше, че не бива да го прави, той остана лично, докато траеше опаковането и товаренето на машините. Винаги гледаше да стои встрани от тези операции, за да не бъде замесено името му в случай на провал. Плащаше на достатъчно хора, които можеха да поемат подобни рискове — че и последствията от тях. Работата бе в това, че фалшифицирането на пари и други документи, започнало като не особено надеждна дейност, се превърна в такъв огромен източник на средства, че измести по важност всички други дейности, с които се занимаваше Марино. Затова полагаха толкова усилия за добра организация, затова взимаха ултрапредохранителни мерки — Тони Мечката обичаше много това определение. Последното преместване бе елемент от тези мерки.
Честно казано, на Тони Мечката не му се вярваше, че това местене бе наистина наложително. Поне засега. Беше сигурен, че Истън лъже като казва, че е научил за центъра от Дани Кериган. Тони Мечката вярваше по-скоро на Кериган, макар че старият глупак доста се беше поразприказвал. Тони Мечката му бе приготвил няколко неприятни изненади, така че да го научи да си държи езика зад зъбите. Ако Истън знаеше къде е центърът, ченгетата и детективите от банката вече щяха да са долетели. Но тази лъжа не учудваше Тони Мечката. Той познаваше психологията на хората, подложени на мъчения. Беше се убедил, че в такива случаи те бяха готови да кажат всякаква лъжа, която мислеха, че мъчителят им иска да чуе. Беше му интересно да ги наблюдава и да се опитва да открие кое е лъжа и кое — истина. Тони Мечката го правеше с удоволствие.
И все пак добре, че на бърза ръка се подготвиха и използваха връзките си с тази компания за превози, та да преместят машините на друго място. Щом има някакво макар и минимално съмнение, трябва веднага да се действа. С товаренето приключиха, оставаше само да се отърват от това, което бе останало от мерзавеца Истън. От този боклук. Анжело щеше да се заеме с него. Тони Мечката реши, че е крайно време да изчезва — ултракрайно време, каза си наум той и се усмихна. Беше в отлично настроение.
— Давай по-бързо, Хари — извика младият санитар на шофьора на линейката. — На този май не му остава много да живее.
— Честно казано, като го гледам, имам чувството, че с нищо няма да му навредим, ако се отбием и пийнем по една бира — каза шофьорът, като продължаваше внимателно да гледа напред. Той бе пуснал светлините и сирената, за да може по-лесно да си пробива пътя през оживените улици.