— Напоследък губим много от фалшификати — каза Нолан Уейнрайт. — Много повече от обикновено. Исках да поговорим за това.
Двамата се оттеглиха в кабинета на отговорника по сигурността. Уейнрайт бе помолил предварително да им го отстъпи за малко. Той затвори вратата. Двамата мъже бяха много различни по външен вид — Вандервурт бе светлокос, нисък и набит, малко отпуснат, с фигура съвсем неатлетична, а Уейнрайт бе висок и строен негър, със здраво, мускулесто тяло. Никак не си приличаха и като характери, но пък се разбираха добре.
— А сега една загадка, но на победителите няма да се раздават награди — обърна се Нолан Уейнрайт към изпълнителния вицепрезидент и постави на бюрото осем пластмасови кредитни карти Кийчардж. Нареди ги бавно една след друга, както се редят картите на покер. — Четири от кредитните карти са фалшиви — продължи шефът по сигурността. — Можете ли да отделите добрите от лошите?
— Разбира се. Много лесно. Фалшификаторите винаги използват машини с различен шрифт за нанасяне на името на притежателя на кредитната карта и освен това… — Вандервурт млъкна, като се взря внимателно в картите. — Боже господи! Няма никаква разлика. Шрифтът на всички карти е един и същ!
— Почти един и същ. Ако знаете какво да търсите, може да откриете разликите с помощта на лупа. — Уейнрайт извади една лупа. След това раздели картите на две групи и посочи различията.
— Без лупа нямаше да забележа разликата — каза Вандервурт. — Как изглеждат фалшификатите през ултравиолетови лъчи?
— Същите като истинските.
— Лошо.
Преди няколко месеца, следвайки примера на Америкън Експрес, Кийчардж постави секретен знак на лицевата част на кредитните си карти, който се виждаше само срещу ултравиолетова светлина. По този начин се надяваха бързо и лесно да проверяват автентичността на всяка кредитна карта. Но ето, че и тази предпазна мярка се оказа несигурна.
— Лошо наистина — съгласи се Нолан Уейнрайт. — И това са само мостри. Имам още четири дузини, заловени едва след като са били успешно използвани за покупки на дребно, за самолетни билети, за спиртни напитки, в ресторанти и къде ли не още. Всичките са фалшификати от най-добро качество, каквото не сме виждали досега.
— Арестуван ли е някой?
— Все още никой. Разберат ли, че са разкрити, веднага се измъкват от магазина или билетната каса. Точно както Стана преди няколко минути. — Той посочи с глава към залата. — Освен това, дори ако успеем да арестуваме някой от тези мошеници, това в никакъв случай не означава, че ще намерим източника на фалшификатите! Те се продават и препродават много внимателно и следите се заличават.
— Пластмасата е досущ като оригиналната — каза Алекс Вандервурт, оглеждайки една от картите в синьо, зелено и златисто.
— Направени са от истински пластмасови форми, които са откраднати. Затова си приличат толкова много. — След кратка пауза шефът по сигурността продължи: — Допускаме откъде са се снабдили с материала. Преди четири месеца един от нашите снабдители беше ограбен. Крадците бяха проникнали в склада, където се съхраняват готовите пластмасови листове. Липсваха триста листа.
Вандервурт подсвирна с уста. От един пластмасов лист можеха да се направят шейсет и шест кредитни карти Кийчардж. Това означаваше, че е възможно да бъдат изработени почти двайсет хиляди фалшиви карти.
— Равносметката е ужасна, а това е само върхът на айсберга — каза Уейнрайт и посочи към фалшивите кредитни карти на бюрото. — Тези фалшификати, за които знаем или мислим, че знаем, ще донесат загуби в размер на десет милиона долара. Ами другите, за които все още нищо не сме чули? Те биха могли да бъдат и десет пъти повече.
— Да, всичко е ясно.
Алекс Вандервурт кръстосваше из малкия кабинет и мислеше какво би могло да се направи.
От самото начало на съществуването на банковите кредитни карти, разсъждаваше той, всички банки понасяха тежки загуби от подобни фалшификации. В началото се крадяха цели пощенски пратки с кредитни карти. Крадците ги използваха, за да си устройват гуляи — за сметка на банките. Някои от откраднатите пощенски пратки с кредитни карти се задържаха и срещу тях искаха откуп. Банките плащаха откупа, защото знаеха, че загубите биха били много по-големи, ако кредитните карти бъдат продадени на черния пазар. По ирония на съдбата, през 1974 година Пан Америкън Еъруейс беше подложена на остра критика от пресата и обществеността заради това, че се е съгласила да даде пари на престъпниците, откраднали голямо количество билетни бланки. Аргументът на компанията беше, че само така може да избегне големите загуби от използването на тези бланки. Но критиците на Пан Ам не знаеха, че някои от най-големите национални банки тихомълком правят същото, и то от години.