— Надявам се, че ще бъде така.
— Тогава — при същия процент — загубите от фалшивите кредитни карти ще бъдат повече от двайсет и два милиона!
— Ние предпочитаме да работим с проценти — заяви Вандервурт. — Звучи по-добре, а и директорите го приемат по-спокойно.
— Но това е цинизъм.
— Може и така да е.
Алекс си даваше сметка, че това бе подходът, използван от всички банки. Те съзнателно прикриваха загубите, свързани с кредитните карти, като приемаха, че това е естествено за всяка сделка. Ако някой друг от отделите имаше загуби в размер на седем и половина милиона само за една година, това щеше да предизвика страхотни дискусии в управителния съвет. Но когато ставаше дума за кредитните карти, загубата от „три четвърти процент“ се приемаше или отминаваше с мълчание, което беше удобно за всички. Алтернативната позиция — обявяването на тотална война на престъпността — би струвала значително повече. Би могло да се каже, разбира се, че позицията на банкерите е трудно защитима, тъй като вследствие на редица повишения в края на краищата техните клиенти, притежателите на кредитни карти, плащаха за тези фалшификации. Но от финансова гледна точка позицията им беше разумна.
— Има случаи, когато проблемите с кредитните карти съвсем не зависят от мен — каза Алекс. — Или поне в известна степен. Но аз се стремя да се разпростирам в границите на онова, което смятам, че мога да променя, и се съобразявам с онова, което не мога. Същото се отнася и за приоритетите в бюджета. — Той посегна към кафявата папка, която Уейнрайт беше оставил на бюрото. — Оставете папката. Вече обещах, че ще направя всичко възможно.
— Ако не ми помогнете, все едно, че съм с вързани ръце.
Алекс Вандервурт си тръгна, а Нолан Уейнрайт се позабави, защото му предадоха веднага да се свърже с госпожа Д’Орси, шефката на главния градски клон.
7
— Обадих се във ФБР — каза Нолан на Едуина. — Утре ще изпратят двама от специалните агенти.
— Защо не днес?
— Тук няма труп — усмихна се той, — нито пък се е стреляло. Те също си имат проблем. Нарича се недостиг на хора.
— И с нас е също го, нали?
— Да разреша ли тогава на хората да се прибират по домовете си? — попита Майлс Истън.
— Да, на всички с изключение на момичето — отговори Уейнрайт. — Бих искал отново да поговоря с нея.
Вече се свечеряваше и бяха изминали два часа, откакто Уейнрайт се обади на Едуина и пое разследването около изчезналите пари. Той направи същото, което бяха направили ръководителите на банковия клон: разговаря с касиерката Хуанита Нунес, с Едуина Д’Орси и с оперативния администратор Тотънхоу и неговия млад помощник Майлс Истън.
Не научи нищо особено, но се увери, че може би става дума за кражба и според федералните закони бе задължен да се обърне към ФБР. Уейнрайт знаеше много добре, че при такива случаи федералните закони не се следват особено стриктно. Първа търговска американска банка, а и други банки често окачествяваха кражбите на пари като „мистериозно изчезване“ и по този начин инцидентите се уреждаха вътрешно, като се избягваха разследвания и дискредитиране пред обществеността. В такива случаи заподозреният в кражба банков служител бе уволняван поради някаква друга причина. И тъй като виновните служители нямаха никакво желание да дават гласност на фактите, учудващо голям брой от кражбите бяха запазвани в тайна, дори в самите банки.
Но сегашната липса, която най-вероятно беше кражба, бе твърде голяма и очебийна, за да се прикрие.
Едва ли имаше смисъл да се изчаква. Уейнрайт знаеше, че хората от ФБР ще негодуват, ако бъдат извикани няколко дни след събитието, когато ще липсват горещи следи. Но преди да пристигнат агентите, той все пак се опитваше да направи каквото може.
Когато Едуина и Майлс Истън напуснаха малкия кабинет, младежът услужливо предложи:
— Аз ще изпратя госпожа Нунес.
Миг по-късно на вратата се появи дребната, слабичка Хуанита Нунес.
— Влезте — нареди Нолан Уейнрайт. — Затворете вратата и седнете.
Той съзнателно й говореше с официален и делови тон. Инстинктът му подсказваше, че фалшивата добронамереност няма да заблуди момичето.
— Бих искал да чуя цялата история още веднъж. Дума по дума.
Хуанита Нунес продължаваше да гледа все така мрачно и предизвикателно, но по лицето й вече се забелязваха следи от умора. С внезапен изблик на енергия тя заяви: