— Вече три пъти разказах всичко. Всичко!
— Може би предишните пъти сте забравили нещо?
— Нищо не съм забравила!
— Тогава това ще бъде четвъртият път, а когато пристигнат от ФБР, ще има и пети, а може би и шести. — Той я гледаше право в очите и й говореше властно, без да повишава глас. Ако съм полицейски служител, мислеше Уейнрайт, трябва да я уведомя за правата й. Но той не беше полицай и нямаше да го направи. Понякога представителите на отделите по сигурността имаха някои предимства в сравнение с полицията.
— Знам какво си мислите — каза момичето. — Мислите си че този път ще кажа нещо различно, за да можете да ме уличите в лъжа.
— Защо, вие лъжете ли?
— Не!
— Тогава защо се притеснявате?
— Защото съм уморена. И искам да си тръгвам. — Гласът й леко потрепери.
— Аз също. Ако не бяха липсващите шест хиляди, които признахте, че са били във вашето чекмедже, аз щях да съм свършил работата си за днес и щях да пътувам с колата към къщи. Но парите ги няма и ние искаме да ги намерим. Затова разкажете ми отново всичко, което се случи днес следобед — когато по вашите думи за първи път сте забелязали, че нещо не е наред.
— Както вече ви казах, забелязах липсата двайсетина минути след обяд.
Нолан прочете омраза в очите й. Още в началото на разпита той усети, че момичето се отнася с по-голямо доверие към него, отколкото към другите. То явно се надяваше, че двамата ще могат да се разберат, или че той би се държал по-внимателно с нея — нали беше пуерториканка, а Нолан — негър. Но тя не знаеше нещо много важно: когато ставаше дума за разследване на престъпление, той беше сляп за цветовете. За него нямаха значение и личните й проблеми. Едуина Д’Орси му спомена за тях, но според Уейнрайт никакви лични обстоятелства не можеха да оправдаят кражбата и безчестието.
Момичето беше право — той наистина искаше да открие някакви различия в разказа й, които да използва против нея. Това не беше изключено, въпреки очевидната й предпазливост. Тя се бе оплакала, че е уморена. Като опитен следовател Уейнрайт знаеше, че уморените виновни хора често допускат грешки по време на разпитите. Някой малък гаф, после още един и още един, докато напълно се оплетат в мрежите на своите лъжи.
И така, той продължи да оказва натиск върху нея.
Всичко продължи около четирийсет и пет минути, през които версията на Хуанита Нунес за събитията от следобеда напълно съвпадна с онова, което бе казала по-рано. Разочарован, че не успя да разкрие нищо ново, Уейнрайт беше поразен от сигурността, с която момичето повтаряше своя разказ. Опитът му като полицай го караше да мисли, че една такава точност може да се дължи на две причини: момичето или казваше истината, или се беше подготвило толкова старателно, че бе постигнало истинско съвършенство. Второто изглеждаше по-вероятно, защото невинните хора обикновено допускаха някои дребни различия, когато повтаряха показанията си. Това беше симптом, който детективите познаваха и за който следяха особено внимателно.
— Добре, това е всичко за днес — каза най-сетне Уейнрайт. — Утре ще трябва да се явите пред детектора на лъжата. Тук, в банката.
Каза го сякаш между другото, но не свали погледа си от нея. Острата й реакция го изненада.
— Не, няма да отида! Няма да се подложа на такъв тест!
Малкото тъмно лице на момичето се покри с гъста червенина. Тя седеше като вдървена на стола си.
— Защо?
— За мен това е унизително!
— Не е унизително. Много хора се подлагат на този тест. Ако сте невинна, машината ще го докаже.
— Не вярвам на такива машини. Нито на вас. Basta con mi palabra.2
Той не обърна внимание на последната реплика, макар да подозираше, че реди обидни думи по негов адрес.
— Нямате никакво основание да не ми вярвате — каза той. — Единственото нещо, което искам, е да открия истината.
— Вие чухте истината. Но не искате да ми повярвате. И вие като другите смятате, че аз съм взела парите. Няма смисъл да ви казвам, че не съм го направила.
Уейнрайт се изправи. Той отвори вратата на кабинета и направи знак на момичето да си тръгва.
— Надявам се, че до утре ще премислите — посъветва я той. — Ще бъде лошо, ако откажете да направите теста.
— Значи не съм задължена да го правя, така ли? — попита тя, като го гледаше право в очите.
— Не.
— Тогава няма да го направя.
С малки, бързи стъпки тя напусна кабинета. Без да бърза, Уейнрайт я последва.
В главната зала на банката бяха останали само малцина от служителите, които все още седяха на бюрата си. Повечето хора си бяха тръгнали и осветлението беше намалено. Мракът беше обгърнал студения есенен ден.