На бюрото му бяха разпръснати няколко реклами, в които се изтъкваше предимството от ползването на кредитни карти. Те бяха подготвени от Рекламната агенция на Остин и главната им цел бе да подтикнат притежателите на Кийчардж да използват своя кредит и своите карти по-често.
Едно от съобщенията съветваше:
„Защо да се безпокоите за пари?
Използвайте своята карта Кийчардж
и
нека ние да се безпокоим за вас!“
Друго твърдеше:
„Сметките са безболезнени,
когато кажете:
«Ще платя с моята Кийчардж!»“
А трето агитираше така:
„Защо да чакате?
Още днес можете да реализирате утрешната си мечта!
Използвайте вашата кредитна карта —
СЕГА!“
Имаше още около половин дузина, все на същата тема.
Алекс Вандервурт се чувстваше неловко, когато ги четеше.
Но той едва ли би могъл да направи нещо Рекламите, които вече бяха одобрени от отдела за кредитни карти на банката, бяха изпратени просто за информация. Освен това главната насока на съдържанието им бе одобрена на управителния съвет на директорите преди няколко седмици, като основната цел беше да се увеличат печалбите от системата Кийчардж, която, както и всички системи за кредитни карти, бе донесла известни загуби в началото на нейното въвеждане. Въпреки всичко Алекс се питаше дали управителният съвет си е давал сметка, че рекламната кампания ще бъде чак толкова шумна и агресивна.
Той събра рекламите и ги подреди в папката. Реши да помисли отново по този въпрос довечера вкъщи. Искаше да чуе още едно, при това компетентно мнение — мнението на Марго.
Марго.
Мисълта за нея му напомни за разкритието, което направи Бен Розели вчера. Това, което беше казано тогава, бе едно предупреждение за Алекс — за крехкостта на живота, за краткостта на времето, което ни остава, за неизбежността на края, едно напомняне, че неочакваното винаги е толкова близко. Беше му мъчно за Бен. Но старецът несъзнателно беше повдигнал отново един въпрос, който Алекс непрекъснато си задаваше: трябваше ли да започне нов живот с Марго? Да почака ли? И за какво да чака?
За Силия?
Хиляди пъти си беше задавал и този въпрос.
Алекс се загледа към града, в посоката, където знаеше, че се намира Силия. Чудеше се какво ли прави, как ли се чувства.
Не беше трудно да разбере.
Върна се при бюрото и набра номера, който знаеше наизуст.
— Оздравителен център — чу се женски глас.
Той се представи и каза:
— Бих желал да говоря с доктор Макартни.
Само след миг един спокоен, но твърд мъжки глас попита:
— Къде сте, Алекс?
— В службата. Как е съпругата ми?
— Попитах ви, защото имах намерение да ви се обадя днес и да ви предложа да дойдете да я видите.
— Последния път ми казахте да не идвам.
Лекарят внимателно уточни:
— Казах ви, че за известно време посещенията не са за препоръчване, защото, както си спомняте, по-скоро влошаваха състоянието на съпругата ви.
— Е, да — съгласи се Алекс, а след това попита: — Има ли някаква промяна?
— Има. Ще ми се да кажа, че е към добро, но…
Толкова пъти беше слушал за подобни промени, че вестта изобщо не го учуди.
— Какво точно имате предвид?
— Съпругата ви все повече се затваря в себе си. Бягството й от действителността е почти тотално. Затова си мисля, че едно ваше посещение може да й подейства добре. — Лекарят веднага се поправи: — Или най-малкото, не би могло да й навреди.
— Добре. Ще дойда довечера.
— Когато ви е удобно, Алекс, а след това се отбийте при мен да се видим. Както знаете, при нас няма определени часове за посещение и режимът е доста свободен.
— Да, знам.
Тъкмо свободният режим, мислеше си Алекс, докато затваряше телефона, го накара да избере Оздравителния център преди около четири години, когато беше поставен пред необходимостта да вземе това крайно решение. В центъра се поддържаше атмосфера, различна от болничната. Медицинските сестри не носеха бели престилки. Ако състоянието на болните позволяваше, те се разхождаха свободно наоколо и бяха поощрявани сами да решават как да прекарват времето си. Само с някои изключения, приятелите и близките бяха добре дошли по всяко време. Дори и името Оздравителен център бе избрано съвсем съзнателно вместо отблъскващото „Психиатрия“. Другата важна причина бе, че д-р Тимъти Макартни бе млад, талантлив и новатор в своята професия. Екипът му беше постигнал някои успехи в лечението на психиатричните заболявания, при които традиционните начини на лечение не даваха никакъв резултат.