Центърът беше малък. Пациентите никога не надхвърляха сто и петдесет души. Затова пък персоналът беше сравнително голям. В известен смисъл Центърът наподобяваше училище с малобройни класове, където към учениците се проявяваше специално внимание. При други условия, това би било невъзможно.
Модерната сграда и обширната градина представляваха сполучливо съчетание на пари и въображение и създаваха приятна обстановка.
Клиниката беше частна. И ужасно скъпа, но Алекс беше решил на всяка цена да осигури на Силия най-доброто лечение. Това беше най-малкото, което би могъл да направи за нея.
Той приключи обичайните си дела и веднага след шест си тръгна от банката. Каза на шофьора адреса на Оздравителния център и докато пълзяха по задръстените улици, прочете вечерния вестник. Колата и шофьорът, винаги на разположение в гаража на банката, бяха сред приятните предимства, полагащи се на изпълнителен вицепрезидент.
Както повечето психиатрични заведения, Оздравителният център бе заобиколен с ограда и приличаше на голяма частна къща. На вратата нямаше никаква табела, само номера на улицата.
Привлекателна блондинка в шарена рокля посрещна Алекс. Малкият емблемен знак, закачен близо до лявото й рамо бе единственото, по което личеше, че е сестра. Само по този знак се различаваше и облеклото на персонала и на пациентите.
— Докторът ни предупреди, че ще дойдете, господин Вандервурт. Ще ви заведа при съпругата ви.
Той тръгна със сестрата по приятния, боядисан в жълто и зелено коридор. От нишите в стените надничаха свежи цветя.
— Разбрах, че съпругата ми не е по-добре — каза той.
— Да, за съжаление. — Медицинската сестра го погледна скришом. Очите й наистина изразяваха съжаление. Но към кого? Както винаги, когато идваше тук, той усети, че присъщата му жизнерадост отново го напуска.
Вървяха по коридора в едно от трите крила, които започваха от централната приемна. Сестрата се спря пред една врата.
— Съпругата ви е в стаята си, господин Вандервурт. Днес не се чувства много добре. Опитайте се да не го забравяте, ако… — Тя не довърши изречението, докосна леко ръката му и го въведе в стаята.
Оздравителният център настаняваше пациентите си или в самостоятелна, или в двойна стая, в зависимост от това как се отразява на състоянието им съжителството с друг човек. Когато постъпи, Силия беше в двойна стая, но това не й се отрази добре и сега беше сама в стая. Обстановката бе уютна. В малката стая имаше легло, голям фотьойл и диван, ниска масичка и етажерка за книги. Стените бяха украсени с рисунки на импресионисти.
— Госпожо Вандервурт — тихо каза медицинската сестра, — съпругът ви е дошъл да ви види.
Алекс не беше виждал Силия от около месец и половина. Макар да очакваше някакво влошаване, видът й го накара да потрепери.
Тя беше седнала — ако изобщо позата й можеше да се нарече така — на леглото. С гръб към вратата. Раменете й бяха отпуснати, главата наведена, ръцете кръстосани отпред, като всяка от дланите й притискаше срещуположното рамо. Тялото й беше привито, а коленете плътно притиснати едно към друго. Седеше напълно неподвижно.
Той се приближи и докосна с ръка рамото й.
— Здравей, Силия. Аз съм, Алекс. Мислех си за теб и дойдох да те видя.
— Да — промълви тя. Лицето й беше съвсем безизразно. Не се помръдна.
Той я хвана за рамото.
— Няма ли да се обърнеш и да ме погледнеш? Можем да поседим и да поговорим.
Отговор не последва. Тя остана абсолютно неподвижна и все така приведена.
Алекс забеляза, че по кожата й се бяха появили петна, а русата й коса като че ли не беше ресана. Нежните й, красиви черти все още личаха, но по всичко изглеждаше, че скоро ще бъдат заличени.
— Отдавна ли е така? — тихо попита той медицинската сестра.
— Вчера беше така няколко часа, а днес от сутринта няма промяна. Случвало се е и преди. — Сестрата веднага добави утешително: — Тя се чувства по-добре така, затова се правете, че не забелязвате състоянието й, просто седнете и й поговорете.
Алекс кимна, отиде до фотьойла и се настани в него, а медицинската сестра излезе на пръсти и тихо затвори вратата.
— Миналата седмица ходих на балет, Силия — каза Алекс. — Представяха „Копелия“. Главната роля се изпълняваше от Наталия Макарова, а Иван Наги играеше Франц. Спомни си колко много обичаш „Копелия“ — знам, че е едно от любимите ти представления. Спомняш ли си онази вечер, беше наскоро след като се оженихме, когато заедно…
Той съвсем ясно си спомняше как изглеждаше Силия онази вечер — с дълга бледозелена рокля от тафта с малки пайети, които блещукаха на светлината. Както обикновено, тя беше някак нереално красива, тънка и ефирна, и човек имаше чувството, че не я ли закриля, и най-лекият бриз би могъл да я отнесе. Ала по онова време Алекс не я закриляше. Бяха женени вече шест месеца, но тя все още се притесняваше, когато се срещаше с приятелите му, и понякога, когато бяха в компания, здраво стискаше ръката му. Тъй като беше десет години по-млада от него, той не възразяваше. Плахостта на Силия бе една от причините, поради които се влюби в нея. Той се гордееше с това, че тя напълно разчита на него. Но с времето тази нейна свитост и несигурност започнаха да му изглеждат глуповати, дразнеха го все повече и повече, дори го нервираха.