— Всички мислят само за пари — как да ги харчат, как да ги влагат, откъде да вземат назаем. Всъщност, това не е нещо необикновено, затова са и банките. Вчера, обаче, се случи нещо много тъжно. Нашият президент, Бен Розели, ни съобщи, че е фатално болен. Свика ни най-неочаквано и…
Алекс й разказа за събранието в заседателната зала, за реакциите на колегите му и внезапно млъкна — Силия беше започнала да трепери. Тялото й се тресеше. От устата й се отрони звук, подобен на стон.
Дали споменаването на банката я разстрои? Банката, към която бе насочил цялата си енергия и която доведе до тяхното отчуждаване. Навремето Алекс работеше в друга банка — Федералния резерв, но за Силия всички банки бяха еднакви. Или може би й подейства разказът за Бен Розели?
Бен щеше скоро да умре. Колко ли години след него щеше да живее Силия? Много, може би. Та тя би могла да надживее и него самия, би могла да живее дълго така…
В израза й имаше нещо животинско!
Съжалението му към нея се изпари. Изпълни го гняв, онова раздразнение, което разруши брака им.
— За бога, овладей се — повтаряше той.
Тя продължаваше да трепери и да стене.
Мразеше я. Тя вече не приличаше на човешко същество. Освен това се бе превърнала в бариера, която го лишаваше от възможността да води пълноценен живот.
Алекс скочи и отчаяно натисна звънеца. Имаше нужда от помощ. После се спусна към вратата — искаше му се по-скоро да се махне оттук.
Обърна се за миг и погледна жената, която някога беше обичал, погледна това, което представляваше тя сега. Между тях имаше пропаст, която не можеше да бъде запълнена. Той се спря, от очите му потекоха сълзи.
Сълзи на съжаление, на болка, на вина; моментният му гняв изчезна, омразата — също. Той се върна, застана на колене пред леглото й и започна да я моли:
— О, Силия, прости ми. Прости ми, за бога!
Усети, че някой докосва рамото му и чу гласа на младата медицинска сестра:
— Господин Вандервурт, мисля, че е време да си тръгвате.
— Обикновена или газирана вода, Алекс?
— Газирана.
Доктор Макартни извади от малкия хладилник в кабинета си бутилка газирана вода, отвори я и наля в почти пълната с уиски чаша, после добави лед. Подаде чашата на Алекс, а в своята наля останалата газирана вода.
Доктор Макартни беше едър мъж — висок над метър и осемдесет, с гърди и рамене на футболист и с огромни ръце, затова движенията му изглеждаха необичайно бързи. Директорът на клиниката беше млад, трийсет и няколко годишен, но Алекс намираше, че гласът и маниерите му го правеха по-възрастен, при това късо подстриганата му кестенява коса бе започнала да посивява. Може би побеляваше в резултат на многобройните разговори, подобни на сегашния, помисли си Алекс и отпи от уискито — как се нуждаеше от тази глътка…
Преобладаващите тонове в облицованата с ламперия стая с меко осветление бяха по-убити, отколкото в коридора и стаите на пациентите. Рафтовете с книги и лавици със списания изпълваха едната стена, сред тях най-известните произведения на Фройд, Адлер, Юнг и Роджърс.
Алекс бе все още разтърсен от срещата със Силия и въпреки това имаше чувството, че целият този ужас е някак нереален.
Доктор Макартни отиде до стола зад бюрото си и го завъртя, за да бъде с лице към канапето, на което бе седнал Алекс.
— Бих искал най-напред да ви съобщя, че общата диагноза на жена ви е същата — шизофрения, тип кататоник. Спомняте си, че сме разговаряли за това и преди.
— Да, помня термините.
— Ще се опитам да ви спестя повече подробности.
Алекс разбърка леда в чашата и отново отпи. Усети загряващото въздействие на алкохола.
— Кажете ми какво е състоянието й.
— Може би ще ви е трудно да го приемете, но независимо от вида си, жена ви е сравнително щастлива.
— Да — каза Алекс, — наистина ми е трудно да повярвам.
— Щастието е нещо относително — настоя психиатърът. — За всеки от нас то е различно. Силия е доволна, защото има някаква сигурност и е освободена от всякаква отговорност или необходимост да контактува. Тя може да се затваря в себе си колкото си иска и колкото й е необходимо. Тази поза, която заема напоследък, вие също сте я видели, е типичното положение на ембриона. Когато застане така, тя се чувства по-спокойна, макар че за физическото й състояние това не е полезно и когато можем, се опитваме да я накараме да се раздвижи.
— Не знам дали е спокойна или не — каза Алекс, — но главното според мен е, че след като получава най-доброто възможно лечение в продължение на четири години, състоянието на жена ми е все още безнадеждно. — Той погледна събеседника си право в очите. — Така ли е?