Налагаше се да правят икономии, а Беатрис не можеше да свикне с това и непрекъснато настояваше, че трябва да има пари — да се тревожи за пари за нея бе едва ли не lese majeste. Тя държеше на своя стил. Никога не използваше ленените салфетки повторно — независимо дали бяха изцапани или не, те се хвърляха за пране. Същото се отнасяше и за хавлиените кърпи, и затова сметките за прането на салфетки и хавлиени кърпи бяха големи. Много често водеше междуселищни телефонни разговори и много, рядко се сещаше да загаси лампите, когато не беше в стаята. Преди малко Хейуърд отиде до кухнята да си налее чаша мляко и видя, че всички лампи долу светеха. Той ядосано ги загаси.
Но независимо от всичко, фактите си бяха факти и имаше много неща, които те не можеха да си позволят. Например почивките — семейството не беше ходило на почивка вече две години. Миналото лято Роскоу каза на колегите си:
— Мислехме да направим пътешествие по Средиземноморието, но след това решихме, че най-добре е да си останем у дома.
Другото голямо неудобство беше, че те практически нямаха никакви спестявания — само няколко акции от Първа търговска американска банка, които може би щяха да бъдат принудени да продадат, макар че парите едва ли щяха да покрият годишния им дефицит.
Единственият извод, до който стигна Хейуърд тази вечер, бе, че след като вземат заема, ще трябва да ограничат разходите си и да се надяват на благоприятен финансов обрат в бъдеще.
А такъв, при това доста благоприятен обрат, би могъл да се появи — стига да станеше президент на банката.
Както в повечето банки, така и в Първа търговска американска банка между заплатата на президента и вицепрезидента съществуваше голяма разлика. Бен Розели получаваше 130 000 долара годишно. Почти сигурно беше, че заместникът му ще получава също толкова.
Ако изборът паднеше на Роскоу Хейуърд, това означаваше незабавно удвояване на сегашната му заплата. Независимо от по-високите данъци, онова, което оставаше, би ликвидирало финансовите му проблеми.
Докато прибираше документите, той започна да мечтае за това, мечта, която продължи през цялата нощ.
12
Петък сутрин.
Едуина и Луис Д’Орси закусваха в апартамента си на върха на модерната многоетажна жилищна сграда Кейман Мейнър, на около миля от града.
Бяха изминали три дни от драматичното съобщение на Бен Розели за предстоящата му смърт и два дни от разкритието за липсващите пари в главния градски клон на Първа търговска американска банка. В този момент изчезването на парите тежеше повече на Едуина.
Нищо ново не беше разкрито след сряда следобед. През целия вчерашен ден двама специални агенти на ФБР разпитваха персонала на банковия клон, но никакъв съществен резултат не бе постигнат. Хуанита Нунес, касиерката, свързана с инцидента, остана главното заподозряно лице, но тя продължаваше да настоява, че е невинна, като отказваше да се подложи на теста с детектора на лъжата.
Този отказ засилваше общото подозрение за вината й, и все пак един от агентите на ФБР каза на Едуина:
— Можем да я подозираме колкото си искаме, но истината е, че нямаме никакво доказателство за вината й. Що се отнася до парите, дори да ги е скрила в дома си, ще ни трябва солидно доказателство, за да получим разрешително за обиск. Такова доказателство нямаме. Естествено, ще държим касиерката под око, но в случая не става дума за престъпление, което да задължава Бюрото да осигури денонощно следене.
Агентите от ФБР щяха да дойдат в банковия клон и днес, но едва ли щяха да открият нещо ново.
Доста потискащ и незадоволителен край на цялата история.
Едуина насочи отново вниманието си към закуската — бъркани яйца и препечени хлебчета, които прислужницата бе сервирала току-що. Луис, скрит зад „Уолстрийт Джърнъл“, мърмореше неодобрително по повод на последното безумие на Вашингтон: заместник-министърът на финансите бе заявил в сенатския комитет, че САЩ никога няма да се върнат към стандартите на златото. Министърът бе използвал знаменит цитат, наричайки златото „варварска жълта реликва“. Златото, смяташе той, вече никога няма да бъде използвано като международна разменна единица.
— Господи! Каква свещена простота! — възкликна Луис Д’Орси, а очите му заблестяха зад очилата в метални рамки.
Той хвърли вестника на пода до прочетените „Ню Йорк Таймс“, „Чикаго Трибюн“ и вчерашния „Файненшъл Таймс“, пристигнал от Лондон.
— Пет века след като такива тъпаци ще са изгнили в земята, златото ще продължава да бъде единствената солидна ценностна и парична база в света — продължаваше да се ядосва Луис. — Но след като на власт са такива слабоумни хора, за нас няма никаква надежда, абсолютно никаква!