— Би ми се искало тази твоя способност да предвиждаш да се разпростре и върху разкриването на изчезналите от банката пари — подхвърли тя.
— Още ли не сте ги открили? Значи отново доблестните непохватни юнаци от ФБР не успяха да се справят?
— Ами горе-долу — да.
Тя му разказа за задънената улица, до която бяха стигнали, и за решението си да уволни касиерката още днес.
— След това вероятно никой друг няма да я вземе на работа.
— Със сигурност не и някоя банка.
— Доколкото си спомням, ти казваше, че имала дете.
— Да, за съжаление.
— Още две жертви, в името на добре охранената армия на благополучието — тъжно каза Луис.
— О, моля те, запази тези теории за читателите си.
На лицето на Луис блесна една от редките му усмивки.
— Извинявай, но не съм свикнал да ми искаш съвет. Правиш го толкова рядко.
Това беше комплимент. Едно от нещата в техния брак, което Едуина високо ценеше, бе, че Луис се отнасяше с нея като с равностоен в интелектуално отношение партньор. Не й го беше казвал открито, но тя знаеше, че той се гордее с ръководния й пост в Първа търговска американска банка — твърде необичаен пост за жена, особено в шовинистичния мъжки свят на банкерството.
— Аз естествено не мога да ти кажа къде са липсващите пари — каза замислено Луис, — но ще ти дам един съвет, който, убеден съм, може да бъде полезен в подобни объркани ситуации.
— Слушам те.
— Не вярвай на очевидното!
Едуина беше разочарована. Колкото и да е странно, тя се беше надявала да чуе някакво магическо решение. Вместо това Луис й бе предложил една стара известна формула.
Тя погледна часовника си. Наближаваше осем часа.
— Благодаря ти — каза Едуина. — Трябва да тръгвам.
— Между другото, довечера заминавам за Европа. Ще се върна в сряда — съобщи Луис.
Преди да излезе, Едуина го целуна по бузата. Внезапното му съобщение не я учуди. Луис имаше офиси в Цюрих и Лондон и пътуванията му бяха нещо обикновено.
Тя слезе с асансьора, крито свързваше жилището им с вътрешния гараж.
Докато пътуваше с колата към банката, в главата й все се въртеше това: „Не вярвай на очевидното!“
Разговорът с двамата агенти от ФБР беше кратък и не доведе до нищо ново.
Срещата се състоя в стаята за съвещания в задната част на банката, където вече два дни служителите от ФБР разпитваха персонала. На срещата присъстваха Едуина и Нолан Уейнрайт.
По-старшият от двамата агенти се казваше Инес и говореше по характерния за щата Ню Ингланд носов начин. Той се обърна към Едуина и към шефа по сигурността:
— Ние приключихме с разследванията. Случаят остава открит. Ще поддържаме връзка, информирайте ни, ако изникнат факти, които биха хвърлили нова светлина. Ако се случи още нещо, моля ви, обадете се незабавно в Бюрото.
— Разбира се — каза Едуина.
— А, исках да ви кажа нещо. — Агентът от ФБР погледна в бележника си. — За съпруга на тази млада жена Нунес — Карлос. Един от служителите ви смята, че го е видял в банката в деня, когато са изчезнали парите.
— Майлс Истън — обади се Уейнрайт. — Той сподели с мен, а аз ви предадох информацията.
— Да, ние разпитахме Истън. Той смята, че би могъл и да греши. Все едно, ние издирихме Карлос Нунес. Той е във Финикс, щата Аризона. Работи като автомеханик. Нашите хора във Финикс са го разпитвали и са убедени, че е бил на работа в сряда, и въобще през всичките дни на седмицата, така че той е извън всякакво подозрение.
Нолан Уейнрайт излезе да изпрати агентите от ФБР. Едуина се върна на бюрото си. Тя беше информирала за липсващите пари — беше длъжна да го направи — своя непосредствен началник в централното управление. Изглежда, че нещата вече бяха стигнали и до Алекс Вандервурт. Късно снощи Алекс й се обади по телефона, изрази загрижеността си и я попита дали може да й помогне с нещо. Тя му благодари, но каза, че ще се справи сама, защото смяташе, че след като носи отговорността за клона, е длъжна да решава проблемите си без чужда помощ.
Тази сутрин нищо не се бе променило.
Малко преди обяд Едуина помоли Тотънхоу да съобщи на счетоводния отдел, че Хуанита Нунес ще бъде уволнена, за да изпратят в клона чека с обезщетение поради прекъсване на трудовия договор. Изпратен по куриер, чекът бе на бюрото й, когато се върна на обяд.
Едуина смутено го въртеше в ръце.
Хуанита Нунес все още вършеше работата си. Вчерашното решение на Едуина да не я уволни веднага предизвика сърдитите протести на Тотънхоу:
— Колкото по-скоро се отървем от нея, толкова по-сигурни ще бъдем, че това няма да се повтори!
Дори Майлс Истън я погледна учудено от бюрото си, но Едуина наложи своята воля.