— Това е един тъжен, много тъжен ден — промълви ветеранът от кредитния отдел Поп Мънро, обръщайки се към Едуина Д’Орси.
Едуина само поклати глава, все още не беше в състояние да говори. Бен Розели бе за нея скъп приятел, който наистина се гордееше с издигането й в ръководството на банката.
Алекс Вандервурт се спря до Едуина и кимна с глава към кабинета си, който се намираше няколко врати по-нататък.
— Искаш ли да дойдеш за няколко минути? — покани я той.
— Естествено — съгласи се тя с готовност.
Кабинетите на висшите служители се намираха на етажа на заседателната зала — на трийсет и шестия, високо в централната сграда на Първа търговска американска банка. Както останалите, Алекс Вандервурт разполагаше със стая за неофициални заседания. Едуина си наля кафе от машината. Вандервурт извади лулата си и я запали. Тя забеляза, че пръстите му изпълняваха всяко движение уверено, без никакво излишно движение. Ръцете бяха като тялото му — къси и широки, пръстите му завършваха с дълбоко подрязани, но добре оформени нокти.
Те бяха стари приятели. Едуина ръководеше един от градските клонове на банката и в банковата йерархия беше няколко нива по-ниско от Алекс, но той винаги се беше отнасял с нея като с равна и често, особено когато ставаше дума за нейния клон, пренебрегваше междинните организационни нива и се обръщаше направо към нея.
— Алекс — започна Едуина, — искам да ти кажа, че почти си заприличал на скелет.
— Личи си, значи. — Топла усмивка озари гладкото му кръгло лице.
Алекс Вандервурт обичаше празненствата, вкусната храна и виното. За съжаление това се отразяваше на теглото му. Периодично, както в момента, той пазеше строги диети.
По негласно споразумение те отбягваха темата, която владееше мислите им.
— Как е бизнесът в твоя клон този месец? — попита Алекс.
— Доста добре. Оптимист съм и за следващата година.
— Като заговорихме за следващата година, какви са предвижданията на Луис?
Луис Д’Орси, съпругът на Едуина, беше издател, собственик на широко разпространявано сред вложителите списание.
— Нищо окуражаващо. Той смята, че ще има временно покачване на курса на долара, последвано от рязък спад, точно както се случи с английската лира. Казва също, че онези във Вашингтон, които смятат, че американската рецесия е „погребана“, са просто мечтатели — нещо като фалшивите пророци, които виждаха „светлина в края на тунела“ по време на събитията във Виетнам.
— Съгласен съм с него — каза замислено Алекс, — особено що се отнася до долара. Знаеш ли, Едуина, според мен едно от слабите места в американската банкова система е, че ние никога не сме съветвали клиентите си да държат сметки в чужда валута — швейцарски франкове, германски марки… така, както постъпват европейските банкери. Е, ние се приспособяваме към големите корпорации, защото те се ориентират добре и проявяват настойчивост, така че американските банки получават добри печалби за себе си от другите валути. Но дребните и средни вложители печелят много рядко, да не кажа никога. Ако им бяхме препоръчали сметки в европейски валути преди десет, та дори и преди пет години, някои от нашите клиенти щяха да спечелят вместо да загубят от девалвацията на долара.
— Американското министерство на финансите няма ли да се противопостави на това?
— Може би. Но под натиска на обществеността щяха да отстъпят. Винаги става така.
— Лансирал ли си досега тази идея — повече хора да разполагат със сметки в чужда валута? — попита Едуина.
— Опитах веднъж. Но веднага ме отрязаха. Сред нас, американските банкери, доларът е свещен, независимо колко слаб е в даден момент. С това, обаче, приличаме на щрауса, дето си крие главата в пясъка. Тази концепция налагаме и на хората, а това им струва пари. Само една малка част се ориентираха правилно и откриха сметки в швейцарски франкове преди за започне девал-вирането на долара.
— Често съм мислила за това — каза Едуина. — Банкерите винаги знаят предварително кога девалвацията е неизбежна. И въпреки това не предупреждаваме нашите вложители, с малки изключения, разбира се, и не им препоръчваме да продават доларите си.
— Смята се, че това не е патриотично. Дори Бен…
Алекс млъкна. Те седяха няколко минути, без да кажат нито дума.
През прозорците, които заемаха цялата източна стена на кабинета, се открояваше централната част на един преуспяващ град в Средния Запад. Наблизо бе търговската част, чиито високи сгради се извисяваха току под централния корпус на Първа търговска американска банка. Отвъд градската част се виеше в двойно S широка река, по която се осъществяваше интензивно движение. Както обикновено и днес водите й бяха мръсносиви. Оплетена мрежа от мостове, железопътни линии и пешеходни прелези се стелеха като размотана панделка между промишлените комплекси и предградията в далечината. Съществуването на предградията по-скоро се долавяше, отколкото се виждаше през гъстата мъгла. Преди индустриалната зона и предградията се ширеха градските жилищни квартали — един лабиринт от преобладаващо бедняшки жилища, които според някои бяха истински срам за града. В центъра им се открояваше едно високо ново здание и стоманена конструкция на сграда в строеж.