Вчера шансовете за успех бяха на страната на Алекс. Днес бе точно обратното.
Той стана и изтръска лулата си.
— Трябва да се връщам на работа.
— Аз също.
Когато остана сам, Алекс седна, мълчалив и замислен.
Едуина взе експресния асансьор от директорския етаж до етажа, където се намираше главното фоайе — то представляваше архитектурна смесица между Линкълн Сентър и Сикстинската капела. Фоайето беше пълно с хора — забързани банкови служители, куриери, посетители, туристи. Тя кимна на приятелския поздрав на полицая.
През извитата стъклена фасада се виждаше площад Розели — дърветата, пейките, високите струи на фонтана. През лятото площадът беше място за срещи и чиновниците в центъра хапваха тук обедните си сандвичи, но сега всичко изглеждаше пусто и враждебно. Студеният есенен вятър вдигаше вихрушки от листа и прах и принуждаваше минувачите да търсят уюта на сградите.
Едуина си мислеше, че това е най-омразният й сезон. Той навяваше меланхолия, мисли за приближаваща зима и за смъртта.
Тя неволно потрепери, после се отправи към „тунела“ — покрит с килим и приятно осветен, той свързваше централното управление на банката с великолепната едноетажна сграда на главния градски клон.
Това беше нейното владение.
4
Тази сряда в главния градски клон започна както обикновено.
Едуина Д’Орси беше дежурен отговорник за клона през седмицата. Тя пристигна точно в осем и трийсет, половин час преди тежките метални врати на банката да се отворят за клиентите.
Като ръководител на водещия клон на Първа търговска американска, а и като корпоративен вицепрезидент, тя всъщност не беше задължена да поема седмични дежурства. Но Едуина предпочиташе да дежури, когато й идваше редът. По този начин се стремеше да покаже, че не разчита на специални привилегии само защото е жена — през петнайсетте години, прекарани в Първа търговска американска банка, тя винаги бе държала на това. Пък и дежурствата й бяха веднъж на десет седмици.
Тя се спря пред страничния вход и започна да търси ключа в кафявата си кожена чанта Намери го под червилото, портмонето, кредитните карти, пудриерата, гребена и списъка за пазаруване — в чантата й винаги цареше страшна бъркотия. Преди да отключи, тя провери дали предупредителният сигнал е на мястото си. Беше там, където трябваше да бъде — малко жълто картонче, като че ли случайно оставено на рамката на прозореца. Ако всичко беше наред, портиерът, чието задължение бе да пристига пръв, поставяше сигнала така, че да го видят пристигащите служители. Но ако през нощта се бяха вмъкнали крадци, които чакаха да вземат заложници — най-напред, естествено, портиера — сигналът нямаше да бъде на мястото си и това беше един вид предупреждение. Служителите не само нямаше да влязат, но веднага щяха да потърсят помощ.
Тъй като грабежите непрекъснато се увеличаваха, всяка банка използваше подобен предупредителен сигнал, като видът и местоположението му често се променяха.
Щом влезе, Едуина се насочи към таблото на стената и го отвори. Вътре имаше звънец и тя позвъни по специален кодиран начин — два пъти дълго, един път късо, един път дълго. Така в главната оперативна зала по безопасността в централната сграда щяха да разберат, че аларменият сигнал, получен само преди миг при влизането на Едуина, не е опасен, тъй като в банката се намира вътрешен служител. При влизането си портиерът също подаваше свой собствен код.
В оперативната зала прехвърляха, алармената система от „тревога“ на „готовност за действие“.
Ако дежурният отговорник, в случая Едуина, или портиерът не подадяха правилно своя код, от оперативната зала веднага щяха да алармират полицията. И само след броени минути банковият клон щеше да бъде обкръжен.
Алармените системи и кодовете често се променяха.
Утвърдена практика на банките за гарантиране на сигурността беше да се поставят сигнали, когато всичко е наред. Отсъствието на тези сигнали означаваше, че е възникнала опасност. По този начин банковите служители, попаднали в беда, биха могли да предупредят останалите, без да правят нищо.
Междувременно служителите на банката започнаха да пристигат. Всички минаваха покрай униформения портиер, застанал на страничната врата.
— Добро утро, госпожо Д’Орси. — Към Едуина се приближи Тотънхоу — побелял мъж, ветеран в банката. Той отговаряше за персонала и за рутинните операции в клона, а заради издълженото, печално лице мнозина го сравняваха с уморено кенгуру. Само-вглъбеността и песимизмът му се засилваха с приближаването на времето, когато трябваше да се пенсионира. Той мразеше възрастта си и като че обвиняваше другите за стареенето си. Едуина и Тотънхоу прекосиха голямата зала на банката и слязоха по широките, застлани с килим стъпала в трезора. Задължение на дежурния служител бе да присъства при отварянето и затварянето на трезора.