Джой Филдинг
Бар „Дивата зона“
1.
Ето как започна всичко.
С един виц.
— Значи, влиза един човек в бара — започна Джеф ухилено. — Там вижда друг, който седи намръщен и държи питие. На бара пред него има бутилка уиски и някакво много мъничко човече, не повече от трийсет сантиметра високо, което свири на също толкова миниатюрно пиано. „Какво става?“ — пита първият. „Заповядай, налей си“ — предлага вторият. Първият грабва бутилката и тъкмо да си налее, от нея неочаквано излиза облак дим и се появява един дух. „Пожелай си нещо“ — казва му духът. — „Каквото искаш, ще го получиш.“ „Лесна работа“ — отговаря мъжът. — „Искам десет милиона кинта.“ Духът кимва и изчезва в нов облак дим, а барът тутакси се отрупва с милиони, милиони лъскави, дрънчащи винтове. „Какво, по дяволите, е това?“ — ядосано вика мъжът. — „Да не си глух? Казах кинта, идиот такъв. Не винта.“ — И недоумяващо поглежда другия до себе си. Онзи само свива рамене и тъжно посочва с глава мъничкия пианист на бара. „Ти какво? Да не си помисли, че съм си пожелал трийсетсантиметров пианист?“
Кратка пауза, последвана от гръмогласен смях, ознаменува края на вица. По смеха им доста точно можеше да се съди за характерите на тримата мъже, забавляващи се край претъпкания бар. Джеф, трийсет и двегодишен и най-възрастен от тримата, се смееше най-силно. Смехът му, подобно на самия него, сякаш бе прекалено голям за тясното помещение, той заглушаваше силната рок музика, носеща се от старомодния джубокс до входа и отекваше по лъскавата черна мраморна повърхност на дългия бар, заплашвайки да прекатури тънките чаши и да счупи обширното, оградено с бутилки огледало отзад. Смехът на приятеля му Том бе почти толкова гръмогласен и макар да не беше така еклив и контролиран като на Джеф, компенсираше тези недостатъци с по-голяма продължителност и разнообразие от трели.
— Добър е — успя да изграчи Том с пръхтене и кикотене.
— Този беше добър.
Смехът на третия мъж бе по-сдържан, но не по-малко искрен, а възхитената му усмивка се простираше от почти момичешки кокетните устни до големите кафяви очи. Уил бе чувал този виц, може би още преди пет години, когато все още беше нервен студент в Принстън, ала никога нямаше да признае това на Джеф. Пък и Джеф го бе разказал по-хубаво. Повечето неща брат ми върши по-добре от другите хора, помисли си Уил и направи знак на Кристин да им налее по още едно. Кристин се усмихна и преметна дългата си права руса коса от едното рамо на другото, както Уил бе забелязал да правят често загорелите от слънцето жени на Саут Бийч. Той лениво се зачуди, дали този навик бе свойствен за Маями или бе характерен за местата с южен климат изобщо. Не си спомняше младите жени в Ню Джърси да си мятаха косите толкова често и толкова важно. Но пък може и той да е бил прекалено зает или срамежлив, за да обърне внимание.
Уил се загледа как Кристин сипва наливната бира „Милър“ в три високи чаши и после майсторски ги плъзва едновременно по гладката повърхност на бара, навеждайки се точно толкова, колкото бе нужно, за да позволи на останалите мъже наоколо да надзърнат във V-образното деколте на леопардовата й блузка. Винаги дават по-щедри бакшиши, ако им дадеш да изплакнат окото, самата тя бе споделила онази нощ, заявявайки, че е стигала и до триста долара бакшиш на нощ. Не беше зле за толкова малък бар като „Дивата зона“, в който удобно можеха да се настанят само четирийсет човека, а около винаги заетия бар имаше място може би за още трийсетина.
„НАВЛЕЗЛИ СТЕ В ДИВАТА ЗОНА“ — предизвикателно просветваше един оранжев неонов надпис над огледалото. — „ДЕЙСТВАЙТЕ НА СВОЙ РИСК.“
Собственикът на бара бе видял подобен надпис край някаква магистрала във Флорида и бе решил, че „Дивата зона“ е идеалното име на модния бар, който възнамеряваше да открие на „Оушън Драйв“. Инстинктите му се бяха оказали правилни. „Дивата зона“ бе отворила тежките си стоманени врати през октомври, тъкмо навреме за активния зимен сезон в Маями и осем месеца по-късно продължаваше да действа с пълна пара, въпреки смазващата жега и отлива на повечето туристи. Уил обожаваше това име, с присъщия му отзвук на опасност и безотговорност. Самото му присъствие тук го караше да се чувства леко безразсъден. Усмихна се на брат си с мълчалива благодарност, задето му бе позволил да се мъкне с тях.
Дори и да бе забелязал усмивката му, Джеф не го показа. Вместо това се пресегна зад него и сграбчи новата си бира.
— Е, смешници, вие какво бихте си пожелали, ако някой дух ви предложи да ви изпълни едно желание? Но да не е нещо смрадливо като световен мир или край на глада — добави той. — Трябва да е лично. Егоистично.