Уил с усилие сдържа радостта си от чутото, пъхна една двайсетдоларова банкнота под чашата си и последва Сузи, която се движеше на зигзаг между масите към изхода. Видя как тя крадешком кимна на Джеф и Том, после махна за довиждане на Кристин, когато минаха покрай нея.
— Мамка му — чу Том да мърмори. — Можеш ли да повярваш?
Уил почака Джеф да каже нещо, но последва мълчание. Щом стигна до изхода, се обърна назад, надявайки се брат му да вдигне окуражително палец. Вместо това обаче Джеф се взираше през него, сякаш го нямаше. Продължи да се взира и когато Уил се обърна да последва Сузи в нощта.
3.
— Мамка му — повтори Том. — Видя ли му тъпата усмивка? Все едно, че току-що е глътнал проклетото канарче. Ще ми се да му избия тая усмивчица, човече. — И той удари с юмрук по тезгяха.
— Остави го — обади се Джеф.
— Имате ли нужда от нещо? — попита от другия край на бара Кристин.
Джеф поклати отрицателно глава.
— Искам да кажа, едно е да спечелиш баса, човече — продължи Том. — Но трябва да си по-скромен. Не можеш да се разхождаш, като че ли си Второто пришествие, мама му стара. Проклет надут пуяк.
Джеф едва не се разсмя. Какво разбираше Том от скромност? Но всъщност бе странно благодарен за гнева на Том. Така си спести част от своя.
— Струва ми се, че омеша прекалено много метафори, Томи, момчето ми.
— За какво, по дяволите, говориш? Да не се опитваш да ми кажеш, че не си кипнал и ти?
— Хей, станалото — станало.
— Е, не знаем със сигурност, нали така?
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че не знаем къде отиват, нито какво ще правят като отидат там — обясни Том. — Ако изобщо приемем, че ще правят нещо. Сузи Нара може в този момент да целува за довиждане братлето, но как ще го докажем? Трябва ли просто така да му повярваме, че е вкарал гол?
— Мислиш, че би излъгал за това?
— А ти не би ли?
— Нямаше да ми се наложи — каза Джеф.
— Нима? Е, тя не те избра, нали? Така че, предполагам, това е опорен въпрос.
— Мисля, че имаш предвид „спорен“ — поправи го Джеф.
— Каквото и да е. — Том се оттласна от бара.
— Къде отиваш?
— Ще ги проследя.
— Какво? Не. Връщай се тук. Сядай. Ти си пиян.
— И какво от това?
— Това, че ще те забележат.
— Не, няма. Да не си мислиш, че не съм научил нищичко в Афганистан?
Джеф не отговори нищо. Истината бе, че не вярваше Том да е научил и едно проклето нещо в Афганистан.
— Идваш ли? — попита Том, пристъпяйки нетърпеливо от крак на крак.
Джеф поклати глава. Нямаше начин да хукне да преследва брат си. Нямаше да достави на хлапето подобно удоволствие. Достатъчно лошо беше, че през всичките години, докато растяха, той бе засенчван и унижаван от Уил. Но да се наложи да преживее всичко отново сега, тук, на неговата собствена почва… Не биваше изобщо да го допускам обратно в живота си, помисли си Джеф и направи знак на Кристин за още едно питие. Трябваше да каже на Уил да се маха, още преди десет дни, когато се показа на прага му. Трябваше да затръшне вратата в усмихнатото му, нетърпеливо лице.
Джеф пак се сети за вица, който бе разказал по-рано. „Пожелай си нещо“ — бе казал духът. — „Ще имаш всичко, което поискаш.“
Искам той да изчезне, помисли си Джеф.
— Последен шанс — обади се Том, отстъпвайки към вратата.
— Отивай — тихо произнесе Джеф и Том отвори, и се изпари във въображаем облак дим.
Топлият влажен въздух тутакси обгърна тялото на Том и прилепна по кожата му като найлоново фолио, докато оглеждаше оживения тротоар за следи от Уил и Сузи. Къде бяха? Как можаха да изчезнат толкова бързо? Той погледна към отсрещната страна на улицата, към океана. Чуваше го, но не го виждаше в тъмното, само от време на време се показваше по някой огрян от луната гребен на вълна, устремила се неуморно към брега. Къде, по дяволите, биха могли да отидат толкова бързо?
Минаха няколко секунди, преди да ги забележи. Стояха на ъгъла на „Оушън Драйв“ и „Десета“ улица, насред група петъчни гуляйджии, и чакаха светофарът да светне зелено. Отправи се към тях с клатеща се походка и неуверена стъпка. Джеф може би бе прав, помисли си той, препъна се в собствените си крака и едва не падна сред групичка кискащи се тийнейджърки с къси полички и десетсантиметрови токчета. Може би наистина беше твърде пиян, за да ходи след тях. Но къде, по дяволите, отиваха те все пак?