Сети се за пистолета на Том и разсеяно се запита къде ли го бе скрила Кристин. Почуди се какво ли е да застреляш друго човешко същество. Заспа сред свистенето на прелитащи около главата му куршуми.
27.
Джеф се събуди от писъци зад прозореца.
— Тихо! — тутакси кресна някаква жена. — Джоуи, престани да удряш сестра си!
— Тя първа ме удари!
— Не съм. Той лъже.
— И двамата, престанете. Тихо. Хората спят. А сега се качвайте в колата.
Шум от отваряне на вратите на кола и затръшване. Джеф се надигна на лакът и погледна към радиочасовника до леглото. Беше едва седем часа сутринта. Той седна и избута чаршафите на пода при кувертюрата, която бе сритал по някое време през нощта. Зърна отражението си в миденото огледало над тоалетката. Изглеждам ужасно, помисли си и избърса потта от голите си гърди. Жегата на настъпващия ден вече се комбинираше със застоялия въздух от предната нощ. Ще е същинска пещ, помисли си той, стана от леглото и се упъти към банята.
Пусна душа, но остана разочарован от откритието, че налягането в най-добрия случай можеше да се нарече слабо и водата се процеждаше на мижава струя. Очевидно водната тематика на мотела не се простира до водопроводите, каза си Джеф, докато се мъчеше да произведе някаква пяна от тънкото кръгло сапунче. Застана точно под душа и пусна хладката вода да тече по лицето и ушите му. В далечината се чу звукът на химна.
Трябваха му няколко секунди да осъзнае, че това е неговият телефон. Мамка му, каза си той, грабна една тънка хавлиена кърпа, уви я около кръста си, втурна се към стаята и почна да тършува в джобовете на черните си дънки за телефона.
— Сузи? — изкрещя в апарата, преди още да го е отворил напълно. Но обаждането вече беше прехвърлено на гласовата поща. — По дяволите — изруга той и плесна с длан по голото си бедро, укорявайки се мълком, че не беше взел телефона със себе си в банята.
„Имате едно съобщение“ — информира го автоматичният секретар след няколко секунди. — „За да чуете съобщението, натиснете едно-едно“.
Джеф набра цифрите и зачака да чуе гласа на Сузи.
„Джеф, аз съм Ели“ — каза вместо нея сестра му. — „Моля те, обади ми се колкото можеш по-скоро“.
— Мамка му. — Джеф метна телефона на леглото и прокара длан по мократа си коса. Мащехата му сигурно се бе обадила на Ели да й каже за изненадващото му снощно посещение. Искаш да кажеш, че той не ти се е обадил да ти каже, че е в града? — вече я чуваше да казва. Протегна се за телефона, но ръката му замръзна във въздуха. Достатъчно скоро щеше да се види със сестра си, реши той. Тогава щеше да й обясни всичко.
Половин час по-късно седеше в „Макдоналдс“, отпиваше от втората си чаша с кафе, дъвчеше без ентусиазъм яйчен „Макмъфин“ и за пореден път се питаше какво прави в Бъфало. Не спираше да проверява телефона си за съобщения, каквито знаеше, че няма. Избута подноса си настрана, смачка салфетката на топка, пусна я на масата и погледа как тя се разтваря като парашут и полита към пода. Наведе се, вдигна я, отново я приглади, чудейки се колко ли още време можеше да загуби, преди да отиде в болницата да види майка си. Тя умира, за Бога, каза си той. От какво толкова се страхуваше? Колко още вреди можеше да му нанесе тя?
Погледна към прозореца и видя сепаре, пълно с тийнейджърки, които похапваха пържени картофки и се кискаха. Едно от момичетата — с къдрава кестенява коса, устни като розови пъпки, зелено-бяла карирана пола, повдигната високо на бедрата й, — не откъсваше поглед от него. Видя как измъкна едно картофче от червената хартиена фунийка и предизвикателно го вдигна към устата си, после бавно го провря между устните си. Ако Том беше тук, навярно щеше да се обзаложи колко време ще му трябва да пъхне ръка под полата на това глупаво момиче. Майка ти знае ли какви ги вършиш, почуди се Джеф и се втренчи в момичето, докато то не се изчерви силно и засрамено се извърна. Той довърши кафето си и се изправи на крака. В крайна сметка, помисли си и едва не се засмя, всичко се свежда до майките.
Минаваше осем, когато стигна до „Мърси“. Болницата бе строена през 1911 година и всяка една от нейните почти сто години си личеше. Вярно, едно крило от стъкло и мрамор бе добавено към горчиченожълтата тухлена постройка, откакто Джеф я бе видял за последно, но млечнобелият мрамор вече бе надраскан с графити, а стъклото бе неподдържано и цялото на петна от сажди. То изглеждаше тъй уморено, както се чувстваше и самият той. Джеф насила изкачи няколкото предни стъпала, сякаш краката му бяха гипсирани.