— Би трябвало да направиш нещо за това — разсеяно отбеляза той. Можеше да й препоръча цял куп упражнения.
— За кое да направя нещо?
— Какво? — попита той и вдигна очи към лицето й.
— Добре ли си?
— Дам.
— Не ми изглеждаш добре.
— Просто съм уморен.
— Кога пристигна? — попита Ели.
— Снощи.
— Снощи! Защо не ми се обади?
— Беше късно — излъга Джеф. В интерес на истината, не знаеше защо не й се бе обадил. — Може би съм искал да те изненадам.
— Може би не си бил сигурен, че ще го направиш.
Джеф нямаше нужда да пита Ели какво има предвид.
— Може би.
— Искаш ли кафе?
— Вече изпих много.
— Аз също. Навярно трябва просто да отидем някъде и да седнем. — Коленете й изпукаха, когато се надигна от приведената си позиция. Няколко минути по-късно двамата се озоваха в празната стая на майка им. Ели приседна на ръба на току-що оправеното болнично легло, а Джеф отиде до прозореца и се вторачи в улицата долу.
— Е, какво точно се случи? — попита той.
— Сърцето й просто отказа, предполагам.
— Какво казват докторите?
— Не много. В смисъл, какво биха могли да кажат? Не беше нещо неочаквано. Ракът бе в доста напреднал стадий. Последните няколко дни беше ту в съзнание, ту в безсъзнание. С всяка минута сърцето й отслабваше. Вчера кожата й беше ужасно сива. Разбрах, че няма да издържи дълго.
Неочаквано Джеф се разсмя — силно и продължително.
— Джеф? Какво има? Какво става?
— Кучката просто не можеше да почака, нали? — каза той.
— Какво?
— Не можа да изчака още един шибан ден.
— За какво говориш?
— Няколко шибани часа — каза Джеф.
— Мислиш, че го е направила умишлено? Че е умряла нарочно преди ти да успееш да дойдеш?
Джеф отметна глава назад и се разхили още по-силно.
— Не бих го изключил, щом става въпрос за нея.
— Ти си луд.
— Просто не е могла да изпусне шанса да ме преебе още веднъж.
— Това не е вярно. Знаеш, че не е. От седмици пита за теб. Страшно много искаше да те види. Не престана да се надява, че ще дойдеш.
— Тогава защо не ме изчака? Кажи ми.
— Тя нямаше избор, Джеф.
— Разбира се, че имаше. Винаги е имала избор. Както, когато избра да се откаже от мен, когато предпочете да задържи теб, когато реши да забрави, че дори съществувам…
— Тя никога не забрави за теб, Джеф.
— Тя знаеше, че рано или късно ще дойда. Но просто не можеше да си даде труда да ме почака. Аз не си струвам усилието.
— Това не е вярно.
— Значи още веднъж ме изостави напълно, финалният шамар в лицето. Този път от гроба. Ама, че начин да си отидеш, майко. Трябва да ти го призная. Никой не би го направил по-добре. Ти си оставаш шампиона. — Джеф усети как сестра му се приближава зад него и поставя длани на ръцете му.
Той потрепна и се отдръпна.
— Къде е тя, впрочем?
— Взеха я в погребалната агенция. Можем да отидем там, ако искаш. Можеш да я видиш, да кажеш сбогом.
— Благодаря, не мисля, че ще взема да си отида. — Той пак се разсмя.
— Какво?
— Сестрата в отделението каза, че тя си отишла. Сякаш е отишла до магазина или нещо такова.
— Това е просто израз, Джеф. Предполагам, помислила си е, че така е по-деликатно, отколкото да каже, че е умряла.
— Хей, мъртвият си е мъртъв, независимо как ще го наречеш. Е, какво правим сега?
— Отиваме си вкъщи, уреждаме последните погребални приготовления. Мислех си за петък. Не виждам смисъл да го проточваме по-дълго, нали? Тя нямаше много приятели…
— Шокиран съм — презрително изрече Джеф. — И да, при всички случаи, колкото по-бързо я заровим, толкова по-добре.
— Ти ще отседнеш у нас — заяви Ели. — Кирстен също, ако е дошла.
Този път Джеф не си даде труда да я поправя. Кирстен, Кристин — какво значение имаше?
— Не е.
— И така става. По този начин децата ще те имат изцяло за себе си за няколко дни.
— Те дори няма да ме познаят — рече Джеф.
— Значи е крайно време да направиш нещо по този въпрос.
Джеф се извърна да погледне сестра си. Видя тъгата в очите й и за пръв път разбра, че майката, която тя бе загубила, бе напълно различна жена от майката, която той така и не бе опознал.
— Добре — каза.
Лицето на Ели порозовя от облекчение. Очите й се изпълниха с благодарни сълзи.