— Звучи ми добре.
— Ще ви струва триста долара на час и нали разбирате, че сме само агенция за компаньонки? Каквото и да си уговорите с Линг извън това, си остава само между вас двамата.
— О, разбирам напълно.
— Добре. Нуждая се само от името ви и номера на кредитната карта.
— Том Уитман — каза той и затършува из дънките си за кредитната карта. Тъкмо се канеше да изръмжи номера, когато Клоуи го спря.
— Съжалявам — каза тя, а мекият й глас изведнъж се втвърди, стана като стомана. — Том Уитман ли казахте?
— Точно така. Проблем ли има?
— Страхувам се, че този път няма да изпълним желанието ви, господин Уитман. Предлагам да си преместите заниманията другаде. Или още по-добре, да потърсите професионална помощ.
— Какво друго си мислиш, че търся от вас, мамка му?
— Довиждане, господин Уитман — каза Клоуи и затвори.
— Чакайте малко! Какво гово… Какво, по дяволите…? Мамка му! — Том скочи на крака, стъпка фасовете под краката си и едва не се спъна в току-що захвърлената бирена бутилка. — Да не би да ме уволни току-що, кучко? — Какво, по дяволите, ставаше? Първо този жалък хуй, Картър, в работата, който му заяви, че повече нямали нужда от услугите му и самодоволната му тъпа физиономия, когато му съобщи, че няколко клиентки и една колежка се били оплакали от отношението му, при което му връчи чека с обезщетението, без дори да даде на Том възможност да обясни или да се защити. Не че щеше да го направи, така или иначе. „Дадох ти всички шансове да се поправиш“ — бе казал Картър.
Какво чудно тогава, че Том го бе цапардосал, и макар да пропусна носа, изби очилата му и после за всеки случай ги стъпка, след което бе изведен навън, не съвсем културно — за което би трябвало да подаде оплакване в комисията за защита на човешките права, — от охраната? А сега тази прехвалена минетчийка от агенцията за компаньонки му заявяваше, че нямало да може да му изпълни молбата, че трябвало да си премести заниманията другаде и да потърси професионална помощ!
Всичко бе по вина на тази кучка Джини. Джини, с големите цици и скъпи зъбни протези. Трябваше да ги избие от тъпата й уста, каза си и дясната му ръка се сви в юмрук, при което джойнтът между пръстите му се смачка, разпадна се на зеленикаво-кафяв прах и частиците марихуана се посипаха по килима като мръсен сняг. Сигурно бе хукнала да реве на началниците си. Проклета аматьорка. Беше й платил, нали така? А тя все пак не спря да се оплаква от всичко. Не й харесвало да е вързана; отказваше да го прави отзад; боляло я. Тъпа путка — трябваше да й гръмне проклетата глава.
И какво сега, замисли се Том, запъти се към кухнята и взе да тършува из шкафчетата, където Лейни държеше телефонния указател. Отваряше чекмеджетата едно по едно и ги претърсваше. Напълно в стила на Лейни да крие от него. Изпразни едно чекмедже, пълно със салфетки и друго — с подложки и спретнато сгънати покривки. Мяташе ножове по пода, чупеше чинии. Спря се, едва когато и последният шкаф бе изпразнен и той се оказа затънал до глезените в отломки. Застанал насред кухнята, мръсната му бяла тениска подгизнала от пот, каквато се стичаше и от косата до устата му, запъхтян от напъване, Том най-накрая се сети, че бе занесъл указателя във всекидневната предишната нощ, когато намери в него агенцията „Венера Милоска“. Той се разхили. От всички проклети агенции за компаньонки в указателя, бе избрал тъкмо тази. И защо? Защото си помисли, че името звучи изискано. Не беше ли Венера Милоска някакво известно произведение на изкуството, статуя на жена, чиято единствена претенция за слава бе, че й липсваха и двете ръце? Мамка му, помисли си сега и се върна във всекидневната. Голата жена си е гола жена. А без ръце, колко изискана можеше да е?
Смъкна се на ръце и колене и запълзя из мръсотията на пода във всекидневната. Дланите му полепнаха от разлята бира и най-различните чипсове и сосове, с които бе закусил. Тъкмо мислеше да се откаже, когато се натъкна на телефонния указател. Забеляза влажния му подгънат край да се подава иззад завесите, сякаш се бе опитал да избяга от вакханалията.
— Я излез оттам, ти, нещастно лайно такова — изкомандва той и го издърпа с една ръка в скута си, а с другата се пресегна за лампата, смъкна я от масичката и я сложи на пода до себе си.
Сам подскочи при вида на картината, която се разкри пред очите му, когато светна.
— Мамка му — възкликна той и се разсмя триумфално. — Каква кочина! — Лейни щеше да побеснее, когато видеше какво е направил. „Какво си направил?“ — чуваше я вече да крещи. — „Боже мой, какво си направил?“