— Само малка декорация — провикна се в обграждащата го тишина Том. — Нещо, което трябваше да направя още преди години. — Той отвори указателя на жълтите страници отзад и бързо откри рубриката „Компаньонки“. Имаше поне десетина страници с тях, някои с реклами на цялата страница, които изброяваха разнообразните си услуги. Не би трябвало да се затрудня особено да намеря подходящата за моите нужди, помисли си Том и прецени положението си. Мълвата не би трябвало да се е разпространила толкова бързо. Със сигурност нямаше да му ударят черен печат навсякъде.
А после с по-малки, но по-дебели букви:
„Компаньонки за вечеря и бизнес срещи, гарантирана анонимност, изключителна дискретност, красиви дами“
И накрая:
„Приемат се всички основни кредитни карти“, следва телефонен номер, уебсайт адрес и имейл.
Следващите десетина страници бяха вариации на същото: „Квалитетни дами“, обещаваше една обява. „Парти девойки“, гласеше друга. Имаше обява за „Апетитно тяло“, както и за „О-ла-ла“. Една агенция бе специализирана в колежанки, рекламата й, на половин цветна страница, бе пълна със снимки на усмихнати издокарани тийнейджърки.
— Тази изглежда добре — каза Том, пресегна се за телефона, но спря и прехвърли на следващата страница, понеже забеляза множество предложения за благосклонни компаньонки от Япония, Китай, Корея, Филипините, Индия, Сингапур и Тайланд. Не че мога да различа корейка от японка, помисли си той. Но и не му пукаше, стига да бяха толкова благосклонни, колкото твърдеше рекламата.
Имаше снимка на една азиатка, срамежливо надничаща иззад надиплено ветрило с цвят на слонова кост, друга — на жена, взираща се провокативно над чифт дизайнерски очила с блестящи камъчета, следваща — на усмихнато тъмнокосо момиче със зелена ябълка в ръката.
За какво бе всичко това, зачуди се Том и отхвърли последната. Кой иска да чука момиче, което държи ябълка? „По една ябълка на ден“, сети се той поговорката и погледът му попадна на реклама върху цяла страница, за агенция, наречена „Компаньонки Дежа вю“. Какво, по дяволите, означаваше това? Че си ги виждал всичките и преди?
Обърна страницата. Имаше „Красавица на шейсет“ („Майтапите ли се с мен“ — прихна той), както и „фантастична дама на петдесет“ (ново изсумтяване), последвани от „Пленителни зрели компаньонки“ („На кой, по дяволите, му трябват зрели?“), също и „Черни и бели девойки“ и дори „Завързани, със запушени усти“ (и за двете реши, че си заслужават да ги проучи някой път); „Кухненско депо“ („Какво, да не би да чистят после?“) и „Вашата по-възрастна и бавна компаньонка“.
— На кой му трябва стара и бавна? — запита се на глас Том.
Имаше реклами за кубински момичета, рускини и дори „Красавици, отгледани у дома“. Имаше обяви за някоя си госпожица Вики, за госпожа Петиция и една за госпожа Карла де Саде. Рекламираше се Холи Голайтли, Телма и Луиз, а една беше просто за Марк.
— Съжалявам, приятелче. Не и в този живот.
Най-накрая Том си избра „Компаньонки в последната минута“.
— Аз съм Таня — обади се възбуждащ нисък глас след няколко секунди. — С какво мога да ви бъда полезна?
Том се помъчи да измисли нещо духовито, но всичко, за което можа да се сети, беше: „Можеш да си домъкнеш задника тук и да ми духаш“, затова каза само:
— Бих искал момиче. Колкото е възможно по-скоро.
— Разбира се — каза Таня. — Имате ли някакви по-особени претенции?
— Имате ли момичета от Афганистан? — Той сам се изненада от въпроса си.
— Афганистан? — повтори Таня, извисявайки глас с почти половин октава. — Искате да кажете, арабка?
— Предполагам.
— Боя се, че не — каза Таня. — Разполагаме с богато разнообразие на азиатски жени — предложи тя, като че ли азиатците и арабите бяха взаимозаменяеми.
— А някоя от Сингапур? — Том беше чувал колко строги са нравите в Сингапур и как могат да те хвърлят в затвора само за нарушаване правилата на уличното движение, или пък да те налагат с камшик, задето си плюл на улицата. Мамка му, нали едва не екзекутираха едно нещастно американче, понеже драскало безобидни графити на стена? Човек стигаше до извода, че жените им би трябвало да са доста покорни.