Какъв безполезен неудачник се оказах, мислеше си той, когато почувства вибрацията на телефона в джоба на ризата си. Сигурно е майка ми, каза си. Още една жена, която го караше да се чувства непълноценен мъж. Извади телефона и погледна дисплея.
— Ало? — каза, като не можа да познае номера.
— Здравей, Уил. Джеф е.
Уил не каза нищо. Да не би Кристин вече да бе разказала на брат му за предната вечер?
— Уил? Там ли си?
— Тук съм. Ти къде си?
— Аз съм в мотел „Южняшки комфорт“.
— В Бъфало?
— Не. Тук. В Маями. До аерогарата. Стая 119.
— И какво, по дяволите, правиш там? Мислех, че си отишъл да видиш майка си.
— Върнах се — каза само Джеф, без да си дава труда да обяснява повече. — Чуй, опитах да се свържа с Том, но нямам късмет, а нямам и време повече. Затова имам нужда да направиш нещо за мен.
— И какво е то? — Уил не бе в настроение да прави каквито и да било услуги на брат си. Джеф го бе излъгал, откраднал му бе момичето — по дяволите, той даже сигурно и в момента беше с нея. Доста е нагъл, да иска да правя каквото и да било, каза си той.
— Искам да се върнеш в апартамента — чу Джеф да говори.
— Малко съм зает.
— Искам да намериш пистолета на Том — продължи Джеф, сякаш Уил не бе казал нищо.
— Какво?
— После искам да го донесеш тук.
— Какво? — попита отново Уил.
— И искам да не ми задаваш никакви въпроси.
Том тъкмо беше изстрелял четири куршума в плюшените възглавници на дивана, когато дочу плахо почукване на входната врата.
— Кой е? — кресна той, вдигна пистолета си във въздуха и се прицели във вратата. Ако беше още някой вестоносец, нещастникът щеше да го отнесе право между очите.
— Аз съм Синамон? — колебливо произнесе тя, сякаш не беше убедена. — Агенцията ме прати?
— О, малкото ми зайче Синамон — ухили се Том, втъкна пистолета в колана си, препъна се в телефона на пода и спря, за да го вдигне, понеже не бе разбрал, че стои незатворен. — Закъсня — каза той, отвори вратата и въведе симпатичната млада азиатка вътре, като набързо оцени дългата й черна коса и тъмнозелени очи. Беше ниска, не повече от сто петдесет и два сантиметра, дори и със седемсантиметрови токчета, а имплантите й бяха толкова големи, че имаше опасност да се прекатури.
— Съжалявам. Отне ми повече време да намеря мястото, отколкото си мислех. — Синамон огледа бъркотията в стаята, сега вече покрита с пух и парчета плат. — Уау — отвори широко очи тя. — Какво се е случило тук? — Подуши подозрително въздуха, в който още се разнасяше прах, наситен с мириса на барут.
Том затвори входната врата и стаята отново потъна в тъмнина. Телефонът почна да звъни.
— Ще ме извиниш ли за половин минута? — с преувеличена любезност попита той, разрита покрития с отломки под, докато намери телефона и едва не се срина, докато се навеждаше да го вдигне.
— С кого, по дяволите, говореше през последния един час? — гневно попита Джеф, преди Том да каже ало. — Вече се бях отказал…
— Джеф, как си, приятелю? — прекъсна го Том. Не беше в настроение да му четат лекции.
— Пиян ли си?
— Не повече от обичайното. — Е, може би малко повечко от обичайното, помисли си, недоумявайки защо Джеф бе толкова ядосан.
— Добре. Имам нещо предвид. Искам ти да…
— М-м, моментът не е особено подходящ. — Том прецени, че е напълно в стила на Джеф да очаква той моментално да е нащрек, само щом чуе гласа му. Джеф можеше да е прекалено зает, когато ти се нуждаеш от него, обаче случаят бе напълно различен, когато той има нужда от теб. Тогава от теб се очаква да зарежеш всичко и да хукнеш, където, по дяволите, на него му е хрумнало. До ада и обратно, с горчивина си помисли Том, сещайки се за Афганистан.
— Това пистолет ли е? — с пресеклив глас попита Синамон.
— Какво? — Дори и в тъмното Том можеше да види ужаса в очите й, докато отстъпваше към вратата. — Това ли? — Размаха го напред-назад. — Само играчка. Кълна се. Хей, почакай малко. Не си отивай.
— На кого говориш? — ядосано попита Джеф.
— Почакай една секунда. Мамка му! — възкликна той, когато Синамон излетя от къщата. — Мама му стара, човече. Биваше си я — простена в телефона той. — Ти я изплаши и тя избяга.
— Том, чуй ме — каза Джеф. — Това е важно. Искам да се съсредоточиш.
Том се пльосна на дивана и се почеса по главата с дулото на пистолета.
— Разбира се. Давай. Май вече съм само твой.