30.
Уил си спомняше първия път, когато видя Кристин. Преди почти три седмици се бе появил пред апартамента на брат си с куфар в ръка и изпълнено със страх сърце, без да е сигурен как ще реагира Джеф, когато го види. Радостен ли щеше да е или ядосан? Дали само след един поглед, щеше да го отпрати? Щеше ли изобщо да го познае след всичките тези години?
И тогава вратата се бе отворила и тя се появи — руса амазонка с къса черна пола и леопардова блуза, усмихна се с тази омагьосваща усмивка, разтърси дългата си коса от едното рамо към другото, искрящите й зелени очи бавно опипаха лицето му, оцениха го небрежно и с още по-широка усмивка пое ръката му и го покани вътре.
— Ти си Уил, така ли? — бе попитала и страхът му тутакси бе изчезнал.
И ето го сега, пред същата тази врата, сърцето му пулсира със същия страх, докато се ослушва да чуе, дали тя не е вътре. Ако имах едно желание, помисли си той, отвори вратата и влезе вътре, то щеше да е тя да е тръгнала вече за работа. Не можеше да се изправи насреща й. Не още. Не и след снощния провал.
— Кристин — извика предпазливо, после по-силно, с нараснала самоувереност. — Кристин. Тук ли си? — Погледна си часовника. Шест и трийсет и пет. Отдавна е тръгнала, прецени той и шумно въздъхна, пресичайки всекидневната на път за спалнята. — Кристин? — подвикна още веднъж за всеки случай. — Тук ли си?
Спалнята беше празна, леглото прилежно оправено, всяка следа от Уил — заличена. Сякаш предната нощ никога не я е имало, помисли си той. Сякаш самият той изобщо не съществуваше.
Долови мириса от шампоана на Кристин и се извърна, едва ли не очаквайки да я види застанала на прага със завита в пухкава бяла хавлия коса, с полуразтворена розова копринена роба, предоставяща възбуждаща кратка гледка към онова, което се криеше отдолу. Припомни си чувството да я държи в ръцете си, притегателната мекота на кожата й. Не. Не. Не мога, чу я да казва отново. Съжалявам. Просто не мога.
— Добре, достатъчно — изрече на глас Уил и прогони тези мисли от ума си. Запъти се към нощното шкафче до леглото.
Пистолетът беше скрит в дъното на най-горното чекмедже, точно където Джеф бе казал, че ще бъде. Уил трепереше, когато пръстите му обхванаха цевта и се разтрепери още повече, щом извади малкото оръжие и го превъртя в ръце. Никога преди не бе виждал истински пистолет, само във филмите и по телевизията, никога не бе докосвал, нито държал нещо такова в ръка. Майка му бе непреклонна и не допускаше дори и детска играчка — пистолет вкъщи.
— Да, ама момчетата са си момчета — промърмори Уил сега, прехвърли пистолета от дясната в лявата си ръка и обратно. Теглото му го изненада. Както и неочакваното чувство за власт, преминало по тялото му. Зърна отражението си в огледалото над тоалетката и се изчерви от въодушевлението, което забеляза в себе си. Защо, по дяволите, му трябваше на Джеф пистолет, зачуди се той, въпреки че вече знаеше отговора.
Джеф щеше да използва пистолета, за да убие Дейв.
И очакваше от Уил да му стане съучастник.
Не, не съучастник, коригира израза си Уил. Що се отнася до Джеф, братлето му не бе нищо повече от момче-доставчик. Точно така, само за това ставам, помисли си той. Да търча и да изпълнявам задачи. Да помагам и съдействам, без никога да си цапам ръцете с мръсната работа.
Мислител, не и деятел.
Пръстите на Уил се свиха около дръжката на пистолета, показалецът му се протегна към спусъка. Нищо чудно, че Кристин го бе отхвърлила. Нищо чудно, че Сузи бе предпочела брат му пред него. Нищо чудно, че Ейми се бе огледала настрани. „Ти си чувствителен — бе казала веднъж майка му. — Това е хубаво. Жените уважават това.“
Уил се разсмя. Жените може и да уважават чувствителните мъже, реши той, но спят с техните братя.
А сега неговият брат бе решил да убие съпруга на Сузи.
Можеше ли Уил да го допусне? Можеше ли да играе каквато и да било роля в това?
Уил съзнаваше, че Джеф е завършен, високотрениран войник, на който нямаше да му трепне окото да употреби оръжие. Кой знае колко човека бе убил в Афганистан? А Дейв Бигълоу си беше копеле, което навярно заслужаваше да умре. Светът най-вероятно щеше да е по-добро място без него.
Ала все пак той си оставаше човешко същество. Уважаван лекар, чийто талант несъмнено бе помогнал да се спасят човешки животи. Кой бе Джеф, че да решава, дали Дейв Бигълоу да живее? Дали имаше право да взема такова решение? Джеф можеше да е разгневен; можеше да е подведен; по дяволите, можеше дори да е влюбен. Но беше ли убиец? Щеше ли действително да бъде способен хладнокръвно да убие човек?