Особено заради жена, която познава от по-малко от една седмица.
Може пък Джеф да иска пистолета само за защита, помъчи се да си внуши Уил. В крайна сметка, Дейв бе доста зловещ тип. Беше отправял заплахи. Даже се беше пуснал на Кристин. Не се знаеше какво може да направи, особено ако Сузи го напусне. Можеше да се нахвърли на Джеф, както и на всички тях, със собствено оръжие. Така че възможно бе Джеф да е просто предпазлив.
Кого мамеше? Джеф не е бил предпазлив и един ден в живота си.
А сега възнамеряваше да убие Дейв, за да бъде заедно със Сузи.
Как се бе случило това?
Какво знаеха за Сузи, впрочем? Че е от форт Майерс? Че живее в „Корал Гейбълс“? Че обича мартини с нар?
Възможно ли бе да е инсценирала всичко това, да настрои единия брат срещу другия, един приятел срещу друг, да ги използва всичките, за да постигне каквото иска — да се отърве от един съпруг-насилник веднъж завинаги? А щом тази мисия бъдеше изпълнена и Дейв Бигълоу се окажеше мъртъв, щеше ли тя да изчезне сред магически облак дим, оставяйки ги да се оправят с прекалено прозаичните последствия? Щеше ли да я е грижа, ако Джеф бъдеше заловен и пратен в затвора до края на живота си? Дали щеше да му иде на свиждане поне? Изпитваше ли изобщо някакви чувства към Джеф?
Уил реши, че не може да остави брат му да рискува така. Да, щеше да отиде в мотела, но само, за да се опита да вразуми Джеф. Нямаше да занесе пистолета. Отначало Джеф щеше да се вбеси, Уил бе сигурен в това, но рано или късно щеше да се успокои, а накрая даже можеше и да му благодари.
Усети капчици пот да избиват по челото му, влезе в банята, закрепи пистолета на мивката и наплиска лицето си със студена вода. Едва тогава осъзна, че вече не е сам и още някой бе влязъл в апартамента.
— Хей? — провикна се той, скри пистолета в дъното на шкафа под мивката зад купчина хавлии в прасковен цвят и се върна във всекидневната.
Том стоеше пред дивана, мръсната му карирана риза висеше над изпокъсаните дънки на кльощавите крака, тъмната му коса бе несресана и мазна, кръстосал ръце, с глуповата самодоволна усмивка на лицето. Буквално вонеше на бира и цигари.
Уил почувства как пулсът му се ускорява.
— Майка ти не те ли е научила да чукаш?
— А твоята не те ли е научила да заключваш? — контрира Том.
— Джеф не е тук.
— Зная, лайнар. Кой мислиш, че ме накара да дойда тук?
— Джеф те е накарал да дойдеш? — Защо, по дяволите, ще прави това? Не му ли вярваше, че ще се справи? Да не би почти непознатият му брат да го познаваше по-добре, отколкото той сам себе си?
— Явно ти се е обадил, когато не е могъл да се свърже с мен — каза Том, без дори да се опитва да прикрие пиянското си самодоволство. — Но изглежда, че вече няма нужда от теб, братле. Тук съм, за да ти съобщя, че вече нямаме нужда от услугите ти.
— За какво говориш?
— Оттук нататък аз мога да оправя нещата.
— Не съм съгласен.
— Виж, няма да споря с теб. Това тръгва от самия голям брат. Той не те иска в тази работа, каза ми да ти кажа, че си философ, а не боец.
Мислител, не деятел, помисли си Уил. Хамлет, не Херкулес.
Даже не и момче-доставчик.
— Така че, ако не възразяваш, след като бях достатъчно любезен да карам чак дотук, просто ще си прибера пистолета и ще си хвана пътя.
— Той не е тук — обяви Уил, молейки се изражението му да не го издаде.
— За какво говориш? Естествено, че е тук.
— Не е. Вече проверих.
— Значи не си гледал както трябва. — Том се шмугна покрай Уил в спалнята. — Има толкова много скришни места.
— Казвам ти, не е тук — повтори Уил, когато Том се отправи право към нощното шкафче до леглото, сякаш насочван от някакъв радар. Изтегли най-горното чекмедже, метна го върху леглото и бързо го прерови. — Може Кристин да го е изхвърлила — предположи Уил, след като Том прекатури ядосано чекмеджето.
— Тя не би направила такова нещо.
— Малко се бе шашнала от това, че в апартамента има пистолет.
— Кристин не се шашка — отсече Том и насочи вниманието си към тоалетката.
— Ами тогава може да го е дала на Лейни — импровизира Уил и тутакси съжали, че бе споменал името й.
— За какво говориш?
Уил отстъпи крачка назад, сякаш Том го бе блъснал действително.
— Нищо. Аз просто…
— Кога може да го е дала на Лейни?
— Когато тя дойде тук онзи ден. — Уил пробва да се засмее, но постигна само една крива полуусмивка. — Никой ли не ти каза?