— Не. Никой не ми каза. Какво търсеше тя тук?
— Дойде да види Джеф.
— Защо ще иска да вижда Джеф?
— Откъде да зная?
— Пълни простотии — заяви Том и гневно разтърси глава. — За малко да се хвана, задник. — Той се зае да изпразва чекмеджетата, изтърсвайки съдържанието им на пода. — Проклетият пищов трябва да е тук някъде — заинати се той, пльосна се на пода и надзърна под леглото.
— Не е — увери го Уил, облекчен, че Том сякаш бе повярвал. — Казах ти, че проверих навсякъде.
— Мамка му. — Том с усилие се изправи на крака и се върна във всекидневната.
— Е, какво сега? — попита Уил. — Ще се обадим ли на Джеф да му кажем, че плановете се променят?
— Кой е казал, че плановете се променят? — презрително изрече Том. — Том не тръгва наникъде с празни ръце.
— В смисъл?
Той повдигна ризата си, гордо излагайки на показ своя „Глок“ 23, втъкнат в колана му.
— Останалите чакат в колата, всичките заредени и готови за действие.
— Ти си откачен.
— Ще приема това като комплимент, щом идва от теб.
— Мамка му. Нищо чудно, че Лейни те заряза. — Думите се изплъзнаха от устата на Уил, преди да може да ги спре.
Том присви очи.
— Какво каза? — Той направи няколко крачки към Уил. — Какво каза, да ти го начукам?
— Забрави.
— Ще забравя — друг път. Първо си измисляш тази работа, дето Лейни дошла да види Джеф. Сега пък казваш, че била права да ме напусне?
— Казвам само, че навярно си й изкарал акъла от страх.
— Дяволски си прав, че съм й изкарал акъла. Тъпата курва заслужаваше да й изкарат акъла. И няма никого да напуска, мога да ти се закълна.
— ’Щото ти е жена, така ли? — попита Уил, стараейки се да накара Том да говори, да не си тръгва, да не доставя онези пистолети на Джеф.
— Докато смъртта ни раздели — каза Том.
— Значи имаш право да й изкарваш акъла.
— Имам право да правя с нея каквото си искам.
— Например да я пребиваш, ако не те слуша?
— Ако съм в такова настроение — съгласи се Том.
— Кажи ми тогава — подкачи го Уил, — по какво се различаваш от Дейв?
— Какво?
— Защо Дейв да заслужава да умре, а ти не?
— За какво говориш, мамка му?
— На мен ми се струва, че си скроен по същата кройка.
— Говори на английски, мама ти стара.
— Чуваш ли се какво говориш изобщо? — сопна се Уил. — Някога продължавал ли си която и да било мисъл до логическите й изводи?
— Мисля, че логическият извод точно в този момент е да ти отгърмя един.
— Опитвам се да ти кажа, че се каниш да убиеш човек, задето мисли точно като теб — възрази Уил, не съвсем убеден накъде бие, но решен да продължи, въпреки всичко. — Задето се опитва да си задържи жената. Струва ми се, че ти би трябвало да се възхищаваш на такъв човек.
Том изглеждаше объркан.
— Това е различно.
— Защо да е различно? — Уил почувства устата си пресъхнала. Беше замаян, искаше му се чаша вода. Не можеше да продължава така до безкрайност. Беше само въпрос на време, преди Том — пиян, надрусан и какъвто си беше глупав, — да се умори от цялата тази увъртяна софистика и да си тръгне.
И все пак, съдбоносно важно бе да го задържи там, да го пази далеч от Джеф. Ако Уил успееше да ги държи на разстояние един от друг, поне за тази нощ, тогава може би щеше да се избегне трагедията, която бе сигурен, че се задава.
— Така ’щото.
— Защото Джеф казва така?
— Защото е така.
— Ще помогнеш на брат ми да убие човек, понеже Джеф си пада по жена му. — Беше по-скоро констатация, не въпрос.
— Разбира се. — Том сви рамене. — Защо не?
— О, не зная. Защото е неморално? Защото е незаконно? Защото е глупаво и ще ви хванат?
— Няма да ни хванат.
— Всеки престъпник говори така. Кажи ми, Том, ти какво ще спечелиш от това?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, очевидно Джеф ще получи момичето. Но ти какво ще получиш? Да не би да ти плаща?
Том изглеждаше искрено обиден.
— Разбира се, че не.
— Значи той получава момичето, а ти — удовлетворението от добре свършената работа?
— Предполагам.
— Ако приемем, разбира се, че няма да свършите в редицата на смъртниците.
— Това няма да се случи.