— Чувала ли си се със Сузи изобщо? — попита Уил сега.
Кристин отново поклати глава.
— Тя направо изчезна от радара след погребенията.
— Предполагам, че смъртта на Дейв я направи доста заможна.
— Вероятно.
— Мислиш ли, че действително бе обичала Джеф?
— Мисля, че да — призна с тъга Кристин. — Поне мъничко.
— Може ли да видя билета и бордовата ви карта, моля? — поиска една униформена служителка.
— Май вече трябва да се махам — заяви Кристин, след като Уил си показа билета и картата на строгата на вид жена, която внимателно ги проучи.
— Има ли нещо, което да мога да кажа…?
Кристин се приведе и нежно целуна Уил по устните.
— Пожелавам ти хубав живот, Уил — каза тя. — Бъди щастлив.
— Сър, боя се, че трябва да ви помоля да се придвижите — настоя служителката от охраната.
Кристин се отдръпна назад. Уил неохотно тръгна напред, избутван от другите след него.
— Не е твърде късно да промениш решението си — подвикна той, като спря внезапно, решил да пробва за последно.
Видя я, застанала отстрани, подпряна на един пилон. Видя как за последно тръсва русата си коса, ослепителния блясък на усмивката й, помахването за сбогом. После видя и как изчезва в тълпата.
Небето се бе покрило с облаци, когато Кристин паркира пред „Талахаси драйв“ 121. Музиката от шейсетте, гърмяща от стереоуредбата, моментално замлъкна.
Кристин погледна към входната врата на кафявата вила с белите плочи на покрива и се усмихна. Сузи седеше на предните стъпала, загорелите й крака бяха голи, ноктите на тях бяха лакирани в яркорозово, сандалите й лежаха на стъпалото до нея. По раменете й падаха меки вълни кестенява коса и обграждаха лице без всякакви синини, слава Богу. На няколко метра пред нея, подпряна на яркия надпис „Продадено“, насред предната градинка, стоеше сака с багажа й.
— Хей, ти — нежно произнесе Кристин, отвори вратата на колата и слезе, а Сузи скочи на крака.
— Как мина? — попита Сузи и бързо си нахлузи сандалите.
— В голяма степен — както очаквахме.
— Съжалявам, че не можех да съм там с теб.
— По-добре, че не беше.
— Той пита ли за мен?
Кристин кимна.
— Излъгах го, казах, че изглежда си изчезнала от лицето на земята след погребенията. — Пресегна се за сака на Сузи и се накани да го метне през рамо. — Господи. Това тежи цял тон. Какво си сложила вътре?
— Праха на Дейв — прозаично съобщи Сузи.
— Какво? — Сакът падна от ръката на Кристин.
— Внимателно. Ще го счупиш. — Сузи се разсмя. — А искам всичко да е перфектно, когато нахраня алигаторите с копелето.
— Не мисля, че има алигатори в Сан Франциско.
— Ще направим малко отклонение — поясни Сузи. — Нали нямаш нищо против? От години си мечтая за този момент.
— „Евърглейдс“, идваме — каза Кристин, вдигна отново чантата и я метна на задната седалка.
— На колко години е тази кола, между другото? — попита Сузи, седна на пасажерското място и отново си събу обувките. — Напомни на Дейв да ти купи нова. — Тя пак се разсмя, но смехът замря в гърлото й, когато видя укорителното изражение на лицето на Кристин. — Извинявай. Това май не беше много смешно.
— Господи, Сузи — изстена Кристин. — Как можа всичко да се прецака така?
— Всякакви неща се случват — заяви Сузи. — Неща, които не очакваш. Неща, които не си планирал.
— Единственият, който трябваше да пострада, беше Дейв. Уил не трябваше да бъде прострелян. Том и Джеф не се предвиждаше да умрат.
— Удивително е, нали? — съгласи се Сузи. — Мислиш си, че си изпипал всичко, а после нещо се случва, някой казва нещо, дето не е по сценария и то променя всичко.
— Накрая трима души са мъртви.
— Ние сме живи. Аз най-сетне съм свободна от онова чудовище. — Сузи хвана ръката на Кристин в своята и я вдигна до устните си.
Кристин бързо се огледа през страничния прозорец.
— Не бива. Не тук.
— Всичко е наред — каза Сузи. — Вече никой не може да ни нарани.