Тя спря колата на първото свободно място и изключи двигателя. Остана да седи втренчена в сивата бетонна стена пред себе си, а звуците на националния химн продължаваха да се разнасят. Съжали, не за пръв път, че в сградата няма асансьор. Поне да не живееха на третия етаж. Или да живееха в по-нова сграда. В друга част на града. По-хубава част. Ето какво бих си пожелала, реши тя, ако някога пред мен се яви дух и предложи да ми изпълни едно желание.
Безсмислено е да се целя по-високо, даде си сметка Кристин.
Какъв е смисълът да си мечтаеш за нещо голямо, когато подобни мечти неминуемо се превръщаха в кошмари? А тя вече бе получила своя дял от такива, дори и повече, отколкото й се полагаше.
Не че не можеха да си позволят по-хубав апартамент, или дори малка къща. С барманството и случайните ангажименти като модел, тя изкарваше доста добри пари, а и Джеф се справяше добре като личен треньор. При положение, че нямаше да зареже и този фитнес салон така внезапно, като предишните два. Добре де, каза си както винаги, когато се хванеше, че си пожелава нещата да са по-различни, отколкото бяха. Това място поне бе за предпочитане пред другото, в което бе израсла.
По дяволите, всяко бе по-добро от онова.
„По дяволите“ в случая бе само работна фраза.
— Джеф — каза тя и леко го побутна. — Джеф, мили, хайде. Събуди се.
Джеф произнесе звук — полустон, полугрухтене, — който умоляваше да го оставят на мира.
— Това означава ли, че си буден? — настоя Кристин.
Този път стонът бе по-силен и смислен. Махай се, изразяваше той.
— Извинявай, но ако не се събудиш, ще трябва да те оставя тук. — Кристин не искаше да прави това. Джеф обичаше винаги да носи в себе си много пари в брой. Някой можеше да се натъкне на него и да го ограби или пребие, дори по-лошо. Заради самия бой. Като онези тийнейджърчета, за които чете в „Маями Хералд“ преди няколко седмици. Те попаднали на един бездомник, сгушен в подземния гараж на блока им по време на буря и когато горкият човек им обяснил, че просто искал да се подслони на сушинка, те в отговор го подпалили. „Просто искахме да го постоплим“ — цитирани бяха думите на единия младеж пред арестувалия го полицай. Така че — не, не можеше просто така да го остави тук.
Кристин слезе от колата, заобиколи до пасажерската врата, отвори я и почна да дърпа ръката на Джеф.
— Хайде, Джеф. Време е да се събудиш и да си легнеш. — Много смислено, няма що, помисли си и го задърпа по-силно.
— Какво става?
— Вкъщи сме. Трябва да станеш.
— Къде е Уил?
— Нямам представа. — Кристин усети движение до гърдите си, погледна надолу и видя Джеф да заравя главата си в тях, с все още затворени очи и уста, която инстинктивно търсеше да налапа зърната й под блузката с леопардовата шарка. — Не ти вярвам. Все още не си на себе си и вършиш глупости. — Тя се дръпна и главата му се търкулна обратно на седалката с глуповата усмивка на красивото му лице, която някак си успяваше да е едновременно самодоволна и привлекателна. — Хайде, Джеф — продължи да настоява Кристин. — Късно е. Уморена съм. Цяла нощ съм била на крака.
Трябваха й допълнителни пет минути да го убеди да слезе от колата, още десет да се изкачат по стълбите, други две да го води и почти влачи по външния коридор към вратата на апартамента им.
— Ако ще повръщаш, моля те, направи го, преди да влезем — каза тя и погледна към парапета, който опасваше сградата. Подобно на много от евтините комплекси във Флорида, техният блок приличаше по-скоро на мотел. Трийсетте му апартамента — по десет на етаж, — бяха достъпни само през външния коридор и гледаха към малък басейн, вкопан в земята. Все още придържайки Джеф, Кристин затършува в чантата си за ключовете, а почти пълната луна й намигаше измежду близката групичка палми, фантастичните стари палми правят всичко да изглежда по-добре, помисли си, докато отключваше и избутваше Джеф вътре. Те скриваха множество грехове.
Да можеха само да направят същото и за интериора на апартамента, помисли си тя, когато влязоха в правоъгълната всекидневна, забележима единствено с липсата на каквото и да е забележително в нея. Нямаше живописни нишички и кътчета, гипсови корнизи не разчупваха простите бели стени, никакви вградени лампи или декоративни елементи по тавана. Дори просторният витринен прозорец, заемащ по-голямата част от западната стена, бе неприветлив и всъщност гледаше към подобна сграда на отсрещната страна.