Както е и в момента, помисли от мястото си на пода, потискайки смеха в гърлото си.
— Какво? Вижда ти се смешно ли?
— Не. Разбира се, че не.
— Смееш ли се?
— Не се смея. Не исках…
— Ставай — нареди отново той.
Тя с мъка се изправи на крака.
— Моля те, не ме удряй отново.
— Тогава не ме лъжи.
— Не те лъжа.
— Кажи ми къде я срещна. — Леденосините очи, втренчени в Сузи, излъчваха ярост.
И като си помислиш, че някога тези очи й се бяха сторили мили.
— Работи на едно място в Саут Бийч.
— Какво място?
— Казва се „Дивата зона“ — прошепна тя.
— Какво? Говори ясно.
— Казах, че се казва „Дивата зона“ — повтори Сузи и тялото й се подготви за нов удар.
— „Дивата зона“? — невярващо повтори Дейв. — Що за място е това, по дяволите?
— Просто бар.
— Бар, който се казва „Дивата зона“ — каза Дейв, свил нервно длани в юмруци. — И какво точно правеше ти в тази „Дива зона“?
— Нищо. Честно. Бях на плажа, ожаднях…
— И естествено, си прескочила до най-близкия бар. — Още едно невярващо поклащане на глава, ново свиване на юмруци.
— Бях там само няколко минути.
— Но достатъчно, че да се омешаш с местния „див живот“.
— Тя работи там.
— Тя е сервитьорка?
— Барманка.
— Станала си приятелка с някаква барманка — изумено повтори той.
— Просто поговорихме няколко минути. Тя изглежда мила.
— За какво говорихте?
— Какво?
— Попитах те за какво говорихте.
— Не си спомням.
— Със сигурност си спомняш, Сузи. Освен, ако не искаш да ти припомня. — Той вдигна дясната си ръка.
— Не!
— Кажи ми за какво си говорихте, Сузи.
— Помолих я за едно мартини с нар. Тя каза, че е чувала, че е полезно.
— Пила си мартинита посред бял ден?
— Минаваше пет часа.
— И за какво друго си говорихте двете?
— Говорихме за времето — каза Сузи, мъчейки се да си спомни точните думи от разговора им с Уил.
— За времето?
— Тя ме попита, дали навън е още толкова горещо, а аз отговорих, че що се отнася до мен, никога не е прекалено горещо, тя попита откъде съм, казах й, че току-що съм се преместила от форт Майърс.
— Казала си й, че си се преместила току-що?
— Имах предвид „ние“.
— Но не си го казала, нали?
— Не зная. Вероятно съм го казала. Сигурна съм, че така трябва да е било.
— Кажи ми какво каза.
— Че току-що сме се преместили от форт Майърс.
— Говорила ли си за мен?
— Какво? Не.
— Какво й каза?
— Нищо. Нищо не съм й казала за теб.
— Не си споменала и дума за отрудения си съпруг, когото се закле, че ще обичаш и ще му се подчиняваш? За скорошното ми назначение в „Маями дженерал“? Че съм на конференция по рентгенология в Тампа и няма да се върна до събота вечерта? Нищо от това ли не си споменала?
— Не.
— Защо не?
— Какво?
— Тя не пита ли?
— Не.
— Питала е само за времето — констатира той.
— Да. И откъде съм.
— А после? Тя просто така спомена, че е свободна да ходи на кино посред нощ с теб в петък вечер, една от най-натоварените нощи в седмицата, както си представям, за място, наречено „Дивата зона“?
— Не си спомням какво каза.
Сузи не видя юмрука на Дейв, докато не се стовари на страната й. Тя се препъна назад в тъмната всекидневна, хвана се за масичката до дивана, за да не падне, и се стовари върху лампата.
— Вдигни я — изкомандва той, пристъпяйки към нея.
Сузи се помъчи да върне лампата на старото й място върху малката, детелинообразна масичка.
— Какво, наистина ли ме мислиш за толкова глупав? Мислиш, че не разбирам кога ме лъжеш? — произнесе с яд той, блъсна отново лампата на пода и нежният абажур с цвят на слонова кост, се изхлузи.
— Вдигни я.
Сузи отново върна лампата на масата. Той отново я събори.
— Намести проклетия абажур.
Тя заопипва с треперещи пръсти вече жестоко смачкания абажур и най-накрая успя да го закрепи на място.
— А сега я вдигни — заповяда отново той.
Сузи побърза да я премести, но ръката му вече се спускаше. Лампата се изтръгна от дланта й, абажурът се изхлузи и полетя към тавана, а овалната основа в коралов цвят се размина с тъкания в бежово и зелено килим и се разби в студения мраморен под.