— О, Господи — проплака Сузи, когато той се спусна към нея, издърпа я на краката и я хвърли към отсрещната стена. До главата, й известната черно-бяла фотография на моряк, прегърнал жена насред Таймс Скуеър в края на Втората световна война се разклати несигурно за няколко секунди, преди да падне на пода.
Сега вече нищо не може да го спре, знаеше си Сузи, затова затвори очи, остави се на юмруците му и зачака всичко да свърши.
6.
Четирийсет минути по-късно Том най-накрая зави по тяхната алея на „Северозападна петдесет и шеста“ улица в толкова порутения, че бе почти моден, квартал на „Морнингсайд“. Дяволите да го вземат този „Корал Гейбълс“, впрочем, изруга мълком той. Да намери обратния път оттам бе почти толкова невъзможно, колкото да се ориентира из онези проклети пещери в Афганистан. Пътища, които ни в клин, ни в ръкав, завиваха насам–натам, задънени краища, изникващи от нищото като снайперисти, улици, оплетени като змии. Истинско чудо бе, че някой изобщо можеше да се измъкне оттам. На три пъти си бе помислил, че е излязъл, само за да открие, че отново е на същия проклет път. Беше изпитал едва ли не унизителна благодарност, когато масивният огромен бетонен скелет на комплекса от жилища и магазини, известен като среден Маями, внезапно лумна пред погледа му.
Изгаси фаровете и лапна дъвка „Джуси фрут“ в случай че, колкото и малко вероятно да бе, Лейни стоеше още будна и той успееше да я убеди да му направи някакъв чай. Паркира бавно под навеса, изключи двигателя, колата потръпна и напълно притихна. Дали Лейни не го наблюдаваше от прозореца на горния етаж? — зачуди се, отвори вратата на колата и обходи с поглед простата бяла двуетажна къща. Родителите й бяха купили къщата уж като сватбен подарък, но тя бе записана само на нейно име. Том знаеше, че в случай на развод, той щеше да остане на улицата.
Нямаше да е първият път, когато щеше да му се случи, мина му през ума и си спомни как собствените му родители го бяха изритали от къщи, след като бе хванат да преписва на матурата и му бе казано, че няма да завърши гимназията с Джеф и останалите си приятели. Джеф незабавно се бе отправил на юг към Университета на Маями, а Том остана заклещен в досадния стар Бъфало.
Без Джеф до него, всичко се бе променило. Вече не се навъртаха хубави момичета; не му казваха, че има страстни кафяви очи и готин задник; ръцете им не се докосваха случайно до неговите, когато се разхождаха; вече не се кискаха и не се дръпваха от приятелките си, когато им направеше знак. Във всеки случай, напълно го избягваха, освен ако не искаха да го питат за Джеф. Какво правел той напоследък? Вярно ли било, че напуснал колежа и мислел да се засели за постоянно в Маями? Възнамерявал ли да се върне в скоро време и дали Том не знае случайно кога по-точно?
Том си намери работа в „Макдоналдс“, но напусна веднага, щом събра достатъчно пари да се присъедини към Джеф в Южна Флорида. Бе срещнал Лейни само няколко дни, след пристигането си и тя веднага се лепна за него като дъвка за подметка. Няколко месеца по-късно, все още замаян след една пиянска и развратна нощ, в която Джеф го дразнеше, залагайки сто долара, че не му стиска да го стори, Том бе влязъл в наборния офис и се бе записал в армията. После се бе върнал и бе заложил същите сто долара, че на Джеф няма да му стиска да направи същото. Какво толкова, по дяволите, разсъждаваха те, подписвайки се на пунктирания ред. Това беше приключение, възможност да видят свят, шанс да погърмят с големите пушки. Пък и войната щеше да трае само няколко месеца, не е ли така?
— Оттук, господа — бе казал с усмивка отговарящият офицер.
— Следваща спирка, чистилището — изрече сега Том, отправяйки се през влагата към входната врата, боядисана в болезненолилав цвят. Умът му се върна към изисканата кафява вила в „Корал Гейбълс“, докато тършуваше в джоба си за ключовете. Кой си боядисва вратата лилава, запита се, отключвайки.
„Предполага се, че лилавото носи късмет“, спомни си думите на Лейни и се подготви, прекрачвайки прага. Лейни бе способна да се нахвърли върху него от тъмното, обсипвайки главата му с обвинения като куршуми, да го преследва от стая в стая, с глас, който подобно на самонасочваща се ракета, безмилостно следва целта си.
Когато обаче пристъпи в миниатюрното антре, там не се криеше никой, никой не дебнеше да му откъсне главата и когато си я подаде като костенурка в тъмната всекидневна. Той се отпусна на най-близкия стол, втренчен в празното място, където преди стоеше плазменият телевизор. Няколко секунди се опитва, но не успя да се намести удобно на прекалено тесния стол с дамаска на цветя и стана. Никога не бе харесвал тази стая, така и не свикна с изхвърлените от родителите на Лейни стари мебели.