— Не е нужно да става така, Сузи.
— Доктор Бигълоу, аз съм на двайсет и две. Това продължава откакто се помня, а може би даже отпреди да се родя. Мислите ли, че можете просто да се появите, да размахате магическата си слушалка и да оправите нещата?
— Бих искал да опитам — бе казал той.
И тя му бе повярвала.
Бе го оставила да я склони да отидат в полицията, да я убеди да свидетелства срещу баща си, въпреки нежеланието и страстните отричания на майка си. Стоял бе до нея, когато баща й бе осъден и пратен за шест месеца в затвора. Той, разбира се, в крайна сметка лежа по-малко от четири, след което го освободиха и се завърна вкъщи, приласкан от любящите ръце на съпругата си. Три седмици по-късно същите тези ръце бяха счупени на шест места, както и ключицата й и тя отново се бе озовала в болницата. Две седмици, след като лекарите я изписаха, баща й реши да премести семейството в Мемфис, осмото им преместване за толкова години. Този път Сузи не бе заминала с тях. Беше останала във форт Майърс, за да е близо до защитника си, милия д-р Бигълоу.
Двамата с Дейв се ожениха десет месеца по-късно. Девет седмици след това той я удари за първи път. Беше объркала „аз“ с „мен“. Разбира се, беше се скъсал да се извинява и Сузи бе обвинила себе си. Следващият месец не се бе извинявал чак толкова, когато я цапардоса, заради друга колосална граматическа грешка. Не се мина дълго до пълната програма на побоя. През последните пет години имаше много такива: бавела се твърде дълго, докато се оправя да си легне; приготвените от нея макарони не били достатъчно „ал денте“; „флиртувала“ с продавача в книжарницата. Прекалено много побоища, за да ги помни, помисли си сега Сузи, без да си дава труда да се съпротивлява, когато ръцете на Дейв натиснаха главата й към слабините му.
Мина й през ума да го ухапе, но бързо прогони тази мисъл. Със сигурност щеше да я убие.
Пък и не беше достатъчно да го осакати. Вече не.
Сега вече тя го искаше мъртъв.
Мислеше, че може и да е намерила мъжа, който да й помогне.
7.
Джеф бе на осем години, когато се опита да убие брат си за първи път.
Не че имаше нещо лично против Уил. Не, че му мислеше някакво конкретно зло. Просто искаше да го няма. Уил беше винаги там, винаги в центъра на вниманието, при всяко негово проплакване скачаха, на всяко негово желание откликваха. Избраникът. Той заемаше цялото пространство, в което и помещение да влезеше, поглъщаше всичкия кислород, а Джеф оставаше изтикан встрани, жаден за въздух.
Като бебе Уил имаше колики и често плачеше. Джеф обичаше да си лежи нощем в леглото и да слуша ревовете му, от които се чувстваше странно добре, понеже изглеждаше, че въпреки цялото внимание, с което щедро го обграждаха, брат му се чувстваше доста зле.
Само с една решаваща разлика: когато Уил плачеше, всички се заслушваха, но когато Джеф плачеше, му казваха да престане да се държи като бебе. Караха го да пази тишина, да лежи мирно и да не става, дори ако му се ходи до тоалетната посред нощ, защото може да събуди бебето.
И така, той лежеше в тъмното и коремът му се свиваше, заобиколен от прецизно изтъканите на ръка от мащехата му завивки, надвиснали над него като враждебни духове от всички ъгли на стаята. А после, една нощ той не можа да се стиска повече и подмокри леглото. На сутринта мащехата му, с пищящото и гърчещо се бебе на ръце, откри още мокрите чаршафи и му се накара, а Уил внезапно спря да реве и почна да гука, почти сякаш разбираше какво става и се радва.
Точно в този момент Джеф реши да го убие.
Изчака всички да си легнат и се промъкна в бебешката стая. Ръчно боядисаната дървена кошарка на Уил стоеше до бледосинята стена, а над главата му мързеливо се въртеше играчка от нежни парцалени самолетчета в ярки цветове. Играчки във всички форми и размери изпълваха лавиците на отсрещната стена. Пухени животинчета — гигантски панди и горди понита, плюшени кученца и мъхести риби — бяха разпръснати навсякъде по мекия син килим. Беше си истинска стая, това Джеф го разбираше дори и тогава. Не просто някакво пригодено пространство в стая, която първоначално е имала друго предназначение. Като неговата стая, с малката кушетка, избутана до простата бяла стена. Преди мащехата му я използваше като ателие за шиене. Разбира се, предполагаше се, че той ще е там само временно. Докато собствената му майка си оправи нещата и се върне да го вземе. Което не можеше да стане достатъчно скоро. Поне това чу мащехата му да споделя със своя приятелка един следобед, докато двете щастливо гукаха на Уил. Джеф застана над кошарката на брат си, погледа го как спи, после грабна най-голямото плюшено животно — ухилен тревистозелен алигатор, — и похлупи лицето на Уил с мъхестия му лимоновожълт корем. Няколко секунди крачката на Уил ритаха френетично във въздуха, после спряха. Малкото му телце внезапно замря съвършено неподвижно и Джеф изхвърча от стаята. Прекара нощта скрит под кушетката си, ужасен, че юрганените духове ще дойдат за него и ще го удушат, докато спи.