— Мисля, че Кристин свари един чайник, преди да излезе — каза Уил с твърдо приковани в пода очи. Не искаше Джеф да си помисли, че се е вторачил в тялото му.
Джеф мина покрай него през всекидневната и влезе в кухнята. Наля си малко кафе в чаша с формата на фламинго, прибави мляко и внимателно отпи.
— Кога излезе?
— Преди около двайсет минути. Каза, че ще се върне след час.
— Тя прави хубаво кафе.
— Тя всичко прави добре.
— Така е — съгласи се Джеф, мислейки си за изминалата нощ.
— Наистина си късметлия.
— Да, такъв съм. — Джеф забеляза колебание по лицето на брат си.
— Какво? — подозрително попита той.
— Какво? — повтори Уил.
— Изглеждаш, сякаш искаш да кажеш нещо.
— Не. Всъщност, не.
— Всъщност, да — настоя Джеф.
Уил погледна настрани, покашля се и отново погледна към него.
— Просто…
— Изплюй камъчето, братле.
— Ами… просто… снощи…
— Снощи?
— Тя няма ли нищо против?
— Против какво?
— Сещаш се — каза Уил. — За Сузи. — Името й прозвуча като молитва в устата му. Почувства се добре, само от споменаването й.
— Нищо не се е случило с мен и Сузи.
— Няма ли нищо против, че ти искаше нещо да се случи, че нещо би могло да се случи, ако… — Какви ги върша, по дяволите, запита се Уил. Обикновено любопитство ли беше или се опитваше нарочно да е враждебен към брат си?
— … ако тя беше избрала мен? — попита Джеф, довършвайки изречението на Уил. — Повярвай ми, нещо определено щеше да се случи. Но тя не избра мен, нали? Тя избра теб. — Избраникът, помисли си Джеф, отпи от кафето, което внезапно му загорча на езика.
— Не е точно там въпросът.
— А къде точно е въпросът? — раздразнено попита Джеф. Господи, нищо чудно, че брат му се бе провалил предната нощ. Винаги ли бе толкова нерешителен? — Какво се опитваш да кажеш, Уил?
— Просто ми е трудно да повярвам, че Кристин наистина приема това.
— Тя е удивителна жена.
— Тогава защо я мамиш? — Въпросът се изплъзна от устните му, преди да може да го спре.
— Едва ли може да се нарече мамене, щом другият човек казва, че всичко е наред, не е ли така? — попита Джеф.
— Предполагам. Просто…
— Какво?
— Не разбирам защо ти би го желал.
— Хей, човече. Нали знаеш какво казват хората: „Нищо не мирише по-хубаво от нова путка“. — Джеф се ухили. — И като стана дума, какво точно се случи снощи? — Той издърпа един от кухненските столове и го яхна, наслаждавайки се на неудобството на брат си.
Уил остана прав.
— Знаеш какво се случи.
— Зная какво не се е случило. Ти не си…
— Може ли да не водим този разговор отново? — попита Уил.
— Опипа ли я поне? Моля те, кажи ми, че си получил нещо снощи, освен махмурлук.
— Целунахме се — призна Уил след дълга пауза. Не искаше да омърсява спомена, като говори за него.
— Целунали сте се? Това ли е всичко?
Уил не отговори нищо.
— Поне поиграхте ли с езиците?
— Беше хубава целувка — каза Уил, обърна се и отиде във всекидневната.
Джеф го следваше по петите.
— О, хайде, братле. Трябва да ми кажеш нещо повече.
— Боя се, че е само това. — Уил се отпусна на дивана. — Съжалявам, че те разочаровах.
— Кой казва, че съм разочарован? Спестих си сто долара.
Уил сви рамене.
— Състезанието не е свършило още — тихо произнесе той.
Смехът на Джеф изпълни стаята.
— Така те искам. Май, в крайна сметка ще се окаже, че в теб тече повечко от татковата кръв.
За миг настана мълчание, преди Уил да проговори.
— Говорил ли си напоследък с него?
— С кого?
— Знаеш с кого. С нашия баща.
— С нашия баща, находящ се в Бъфало? И защо да го правя? — попита Джеф и се върна в кухнята да си досипе кафе.
— Просто, за да се обадиш, предполагам. Да кажеш здрасти. Да видиш как е.