— Жив е, нали?
— Да. Разбира се.
— Е, какво остава да се каже? Сигурен съм, че някой ще ме уведоми, когато пукне. — Джеф се обърна към всекидневната навреме, за да види как брат му трепва. — Не че очаквам да ме спомене в завещанието си или нещо такова.
— Повярвай ми, няма много за наследяване — каза Уил.
Джеф кимна разбиращо.
— Предполагам, че всичките тези години в „Принстън“ доста са поокастрили семейните спестявания.
— Тези пари дойдоха от дядо ми и баба ми — оправдателно изрече Уил. — От страна на майка ми — добави ненужно.
— Блазе ти.
— Наистина ми стана мъчно, когато научих за майка ти — обади се Уил след нова пауза.
— Не е нужно.
— Ели казва, че ракът е много агресивен и в най-добрия случай й остават само няколко месеца.
— Е, да. Случват се такива работи. Не можеш да направиш нищо.
— Би могъл да си отидеш у дома — настоя Уил — и да я видиш, преди да умре.
— Не. Не мога да го направя.
— Ели казва, че тя питала за теб.
— Сестра ми е голяма бърборана. Не знаех, че вие двамата сте си толкова близки.
— Тя е и моя сестра — заяви Уил.
— Полусестра — остро го поправи Джеф. — Тя ли те накара да говориш с мен? За това ли си дошъл?
— Помоли ме да го спомена, да. Но не, не съм тук заради това.
— А защо точно си тук?
— Ти ми липсваше — простичко отговори Уил. — Ти си мой брат.
— Полубрат — за втори път го поправи Джеф. Този път гласът му бе равен като тъпо острие.
— Имах трудности — продължи Уил, решил да изостави предпазливостта. Може би, ако той му се довереше, Джеф би бил по-склонен да направи същото. — В „Принстън“ имаше едно момиче, на което бях наставник. Ейми…
— Ейми? — Джеф се настани удобно на огромния бежов кожен фотьойл и се приведе напред с лакти върху коленете. Парата, надигаща се от чашата му само частично скриваше играещата на устните му усмивка.
— Беше първокурсничка. Бях й наставник по логика. Разбирахме се добре. Едното доведе до друго…
— Чукал си я — констатира Джеф.
— Господи, Джеф. Само за това ли мислиш?
— Почти.
— В една връзка има и нещо повече.
— Не си я чукал.
— Не съм казал такова нещо.
— Чука ли я или не?
— Да, аз… да.
— Е, слава Богу. Тогава, какъв беше проблемът?
— Нямаше. Поне аз не зная да е имало. Бяхме много близки почти цялата година, но тя изведнъж скъса с мен. Не ми даде причина. Продължих да й звъня, опитвах се да поговоря с нея, сещаш се, да разбера къде съм сгрешил.
— Какво му беше името? — попита Джеф.
— Какво?
— Оня приятел, заради когото те е зарязала. Как се казваше?
— Откъде знаеш, че ме е зарязала заради друг?
— Не е съвсем като ядрена физика, братле. Ти кога най-накрая разбра?
— Една сутрин излязох от час и я видях да се целува с него в коридора и направо откачих. Нахвърлих се отгоре му като някакъв побъркан супергерой. Следващият момент, който си спомням, е, че навсякъде имаше кръв.
— И това е начин, братле.
— Начин да бъда изритан от „Принстън“.
— Изритаха ли те?
— Родителите на момчето заплашиха, че ще ме съдят. Явно съм му счупил носа и два зъба. Затова ме отстраниха до края на семестъра. Не е голяма работа, наистина. Така или иначе почти съм си завършил темата.
— Виж ти, виж ти — каза през смях Джеф. — Нямах представа, че вие, философите, сте били такива куражлии.
— И ние си имаме своите моменти.
— Гордея се с теб, братле.
Уил изпита прилив на неочаквана гордост. Брат му се гордееше с него.
Внезапно силно тропане по вратата изтри момента.
— Май Криси си е забравила ключа — каза Джеф, но не мръдна от стола си. Уил прекоси стаята и отвори. През нея нахлу Том.
— Какво, по дяволите, става тук? — викна той, устремен към центъра на помещението. — Вече не си ли вдигаш проклетия телефон?
Джеф взе да тършува в джобовете на дънките си.
— Този ли е? — попита Уил и вдигна телефона от синята кушетка. Метна го към Джеф и той го улови с лявата си ръка.
— Мамка му. Звънях ти поне петдесет пъти — ядосано каза Том, крачейки напред-назад пред стола на Джеф.
Уил забеляза, че Том продължаваше да е със същите дрехи като предишната нощ и че дъхът му смърди на бира и безсъние.
— Съжалявам, човече — каза Джеф. — Бях абсолютно пиян.